------

На 9 октомври доайенът на българския театър Петър Василев навършва 96 години. Зад гърба му има над 300 роли на сцените във Варненския, Пловдивския, Русенския и на Народния театър "Иван Вазов", в киното и телевизията. От 75-годишния си творчески път шестдесет прекарва в Народния театър "Иван Вазов". Дебютът му е през 1944 г. в "Часовникар и кокошка" на Иван Кочерга, а за последен път излиза на сцената на Народния през 2004 г. в грандиозния гала-спектакъл "Театърът пътува", посветен на стогодишния юбилей на театъра.

-------

- Виждам, че добре помните приятелите си. С какви хора ви срещна съдбата през дългия ви живот?

- Професията ми изисква да наблюдавам изключително внимателно всичко около мен, да го запаметявам и когато ми потрябва за някоя роля, споменът ми да оживее. Колкото до приятелите, винаги съм ги подбирал, но и шансът е бил на моя страна. По-голямата част от живота ми мина във време, когато живееха изключителни таланти и личности в областта на театъра, литературата, музиката, живописта, скулптурата... Имах отлични дружби във всички области на културата. Бяха личности със завидна ерудиция и дарба. В интелектуалните кръгове, в които се движех, не можеше да попадне случаен човек.

- А как станахте актьор? Защо?

- Това е сюжет за цял роман. Започнах в кръжок към Българската въздържателна федерация, ръководен от великата Адриана Будевска. След около една година тя замина при сина си в Южна Америка и ръководителка ни стана друга велика наша актриса - Роза Попова. Репетирахме около две години и в един прекрасен ден тя ми каза: "Петърчо, вече не си за самодеен театър. Говорила съм с директора на Пловдивския театър Стефан Киров да те назначи в трупата. Обади му се." Но от стеснение аз не отидох веднага, а след доста време. В Съюза артистите ми казаха, че е заминал на турне в Хисар (както зле разбрах тогава). И тръгнах пеш да ги търся. За да си намеря място в театър, трябваше да извървя в началото на 30-те години над триста километра пеша, без пукнат грош в джоба си, като карах повече от цяла седмица само на краставици и хляб. През подбалканската линия стигнах пеш до Хисаря, но там не намерих никакъв театър, посъветваха ме да отида пеш в Пловдив за по-точна информация. Там ми казаха вече точно къде театърът репетира и готви репертоара си за следващия сезон - в Лъджене, днешния Велинград. И отново пеш! Какво ли не преживях по този дълъг път, какво ли не видях! Но бях окрилен от изключителната си мечта да стана актьор и не усетих ни умора, ни глад. Когато най-после открих Пловдивския театър в Родопите, иначе толкова благородният и талантлив актьор Стефан Киров - тогава директор на театъра, ми каза право в очите, че обещаното ми място е заето и трябва да се върна отново там, откъдето съм дошъл. Целият свят рухна под краката ми. Ако ми бяха казали да продължа пеша пътя си и да търся Пловдивския театър чак на Беломорието, с лекота щях да взема разстоянието на един дъх като прелетна птица, но такъв удар беше съкрушителен за мен!

- А какво ви задържа на сцената толкова време? Кое ви бе най-скъпо?

- Срещите ми с публиката. В моята повече от седемдесетгодишна практика на артист не помня да съм тръгвал към сцената без вълнение!

- С кои известни актьори сте работили?

- О, с най-големите. Работил съм с 5-6 поколения артисти. Имах изключителния шанс да започна при великите трагички Адриана Будевска и Роза Попова. Още като съвсем млад актьор партнирах на корифеи като Кръстьо Сарафов, Стоян Бъчваров, по-късно - Георги Стаматов, Иван Димов, Владимир Трандафилов, Петя Герганова, Зорка Йорданова, Борис Михайлов, Марта Попова, Стефан Савов, Никола Попов, Никола Икономов, Магда Колчакова, Никола Балабанов, Стефан Гецов и много други първостепенни актьори. Но от Стоян Бъчваров - човека, който пръв ми подаде ръка в професионалния път, научих най-важния съвет в професионалната си кариера - никога да не се отказвам от каквито и да било роли, да играя дори такива, които не харесвам.

- А какви са ви впечатленията от други двама именити наши творци, поетите Трифон Кунев и Николай Лилиев, от времето, когато са ръководели Народния театър?

- Рано обикнах нежната, мелодична лирика на Николай Лилиев. Рано попаднах между приятелите му поети от родния му град Стара Загора: Иван Хаджихристов, Иван Мирчев, Иван Захариев, Георги Илиев. Те всички го обичаха и ценяха. Когато бях привлечен за актьор в Народния театър, драматургът на театъра Николай Лилиев ме зарадва: "И ще бъдете в една гримьорна с Никола Балабанов - брат на големия учен проф. Александър Балабанов. Той е актьор с културни интереси, обича литературата и умее хубаво да пише." Бях щастлив, че прекарах 20 години в една и съща гримьорна с този щедро надарен и културен актьор. Нашата всекидневна дружба с Лилиев започна след привличането ми в Народния. Когато нямах представления, го посещавах в неговия кабинет. И имах възможност дълги години да бъда близко край него и да го наблюдавам. По-късно, след жестоките бомбардировки над София, под които попадна и зала "България", за известно време Софийската филхармония изнасяше своите концерти в Народния театър. Лилиев винаги присъстваше на тях. Беше много музикален. След прибиране от концерт в Народния театър дълго се разхождахме, разговаряхме и се разделяхме пред къщата на сестра му в Лозенец, при която той живееше. Понякога ще ми подхвърли: "Тази вечер какво ще напишете, Петре?" Той все ме подозираше, че пиша, но крия от него. " Аз не пиша, господин Лилиев." "А аз след такива вечери пишех. Какво има да си говорим, вие сте определено с литературни интереси." И почваше да ми рецитира по нещо от Мюсе и Вини, от Юго и Ламартин, от Бодлер и Верлен.

- С какви хора ви запознаваше Лилиев? Симеон Радев идваше ли при него?

- В кабинета на Лилиев ставаха интересни, неповторими срещи с най-различни хора - писатели, поети, художници и артисти, приятели на театъра и негови лични приятели. Разговорите бяха на най-различни теми, най-вече из областта на културата, театъра и литературата. Николай Лилиев седеше зад бюрото си с гумичка и малко моливче в ръка, оправяше текстове на пиеси, поправяше и редактираше преводи, следеше разговора и само от време на време се намесваше. Но когато един по един неговите вътрешни и външни гости си отиваха и оставаше човек, с когото имаше какво да си кажат, тогава Лилиев сядаше до него на канапето и разговорът, тих и спокоен, продължаваше понякога до два, до три следобед.

Веднъж при него дойде в доста износено облекло Симеон Радев и донесе пакет, увити дрехи. Предлагаше на театъра да ги купи. Бяха официалните костюми на дипломата Симеон Радев. Лилиев извика домакина на театъра и главния гардеробиер, нареди да се направи искане и да се заплатят.

Дълбоко развълнуван, Симеон Радев благодари, постоя малко на разговор и се сбогува. Когато си излезе, Лилиев посочи пакета: "Колко е изпаднал! Продава и дрехите си на дипломат, в които е бранил съдбата на България по света!"

- Знам, че сте общували и с писателя Георги Караславов, един от дългогодишните директори на Народния театър. Интересно ми е мнението ви за него, отношението му изобщо към младите актьори.

- Мисля, че той беше голяма личност. Като директор беше строг и справедлив, не търпеше дребните хитрувания и изключително уважаваше възрастните актьори. Правителството му бе отпуснало лека кола, лично за него, която той веднага предостави изцяло на разположение на театъра; с нея късно вечер биваха разкарвани по домовете си уважаваните от всички възрастни актьори от театъра. Към младите в театъра Караславов показваше също така доста грижовно отношение. Двама от стажант-артистите не се явиха веднъж на представление. На другия ден пристига в квартирата ми един от тях много разтревожен: "Миналата вечер не се явихме на представление. Днес ни вика директорът и ни пита: "Кажете ми как да ви накажа? Ако ви уволня, ще гладуват децата и жените ви, а те нямат никаква вина за вашето нехайство. Затова наказанието ви ще бъде следното: ти ще пишеш реферат на тема "Социалистическият реализъм", а той - "Класическият театър". Даде ни срок една седмица и ни изпраща при теб за литература."

А те и двамата никак не обичаха да се ровят из книгите и не бяха твърде интелигентни. Така възпитателно постъпваше Георги Караславов към младите в театъра. С това съм го запомнил.

- Кажете нещо и за недолюбвания от някогашния режим за разлика от Караславов критик и създател на сп. "Златорог" Владимир Василев.

- Известно ми е, че в миналото много добър директор на Народния театър е бил Владимир Василев. Той на няколко пъти е ръководил театъра в продължение на доста години. Но трябва да ви кажа, че в присъствието на драматург като Лилиев, всъщност именно Лилиев е вършил почти цялата работа и е ръководил театъра!

- Как живеете напоследък? Тежи ли ви възрастта?

- Моите приятели и връстници отдавна вече не ходят по тази земя. Често ги сънувам... Липсват ми... В днешно време такива крупни личности като че ли няма. А и на тези години тепърва да създавам приятелства е много трудно. Живея скромно, заобиколен от великолепни книги, които непрекъснато препрочитам. Създал съм си свой свят, в който се чувствам прекрасно. Обичам природата и съм щастлив, когато имам възможност да попътувам малко.