Някога се заканвах, че ще гласувам за този кандидат-кмет на София, който подреди кочината в Борисовата градина и по-конкретно езерото "Ариана". Почти не вярвах, че някога пак ще го видя с лодки. Така и не разбрах защо свикнахме с противната гледка на едно от най-емблематичните места в столицата, защото се оказва толкова лесно: просто се ремонтира. При това без обещания. Моята мечта вече е факт. Вярно, че се случи точно преди изборите, но пък това е нещото, което най-харесвам на изборите - само тогава се работи яко. Нови настилки, кръстовища, подлези, чистота... В който и град да отидеш, кипи неуморен труд. Обикновено нещата, които се вършат в края на мандата, не са обещавани при предишния вот, но са видими и правят впечатление на хората и те се мотивират да пускат бюлетини. Изтичащият мандат е най-големият стимул за хората на власт.



Новите чудодейци



Новите кандидати за кметове не могат да чистят улиците и не могат да пълнят езера с вода. Няма как. Те не могат да се мерят с дела, но пък това им дава предимството да не правят грешки. Точно поради това влизат в ролята на чудодейци - те обещават абсолютно всичко.

Нека направим един експеримент. От коя партия според вас е този кандидат, който обещава следното: "Първият приоритет е да предложим на гражданите едно честно, компетентно и некорумпирано управление и, разбира се, строга административно-наказателна отговорност за всеки един служител, който размотава или унижава хората."

А за кой град се отнася пък ето това: "За нас е важен всеки лев, който влиза в нашия град, всяка инвестиция, която може да бъде реализирана, защото това са пари на данъкоплатците и именно оттам ще търсим повишаване на жизнения стандарт на хората." Това са двама кандидати от различни партии в различни градове, но общото за тях е, че не са на власт. И че са си наели ПР агенция да се грижи за имиджа им. А тя пък от своя страна ги е "разкрасила" по калъп. Но това е друга тема.

Ако вярваме на всички обещания, то България за кратко време ще стане една китна градина, в която няма задръствания, чистичко е, има сигурност и никаква безработица. Освен това ударно ще се усвоят всички еврофондове при пълна прозрачност. Корупцията ще изчезне от общините и общинските администрации... А да - и ромите ще бъдат интегрирани навсякъде и поименно.



Конкурс по патос



Може би на следващите избори трябва да организираме конкурс по патетични обещания. Речите, изказванията, декларациите - всички те звучат като литературен конкурс за пионерчета от времето на комунизма. "Ние трябва...", "Аз мога...", "Искам нашите деца да останат и да живеят в родния си град...", "Стига корупция!", "Безхаберие", "Прозрачно управление на еврофондовете..."

Проблемът на красивите думи е, че рядко са изпълними. Проблемът на реалните планове е, че нямат търговски вид. Още по-големият проблем е, че политиците се научиха на фалшив патос, а ние свикнахме да го слушаме и пропускаме по-важните аспекти на избора - програма и ресурс. Става така, както навремето свикнахме задължително да слушаме по празниците някаква патетична музика от сорта "Комунистите щурмуват небесата...", дето нормален човек няма да я пусне освен ако не иска да дразни комшиите си.



Теория и практика



Интересна тема са обещанията и тяхната реализация. Ако забележите, всички декларират, че ще решат очевидните проблеми. А тях ги знае всеки нормален човек. Практически кандидат-кметовете ни се кълнат, че ще си свършат работата. Нещо като синдрома на лошия ученик - "да, бе мамо, ще си напиша домашното".

Ако вземем например София. Към този момент всичките основни опоненти гарантират, че ще оправят това, от което всички ние недоволстваме - задръстванията, замърсяването на въздуха, сигурността, екологията, контрола върху застрояването. Държавата в лицето на изпълнителната власт например категорично заяви, че ще помогне на кандидата на БСП Бриго Аспарухов "да отпуши София". Правилно, правителството трябва да помага на кмета на София, защото тук нещата взеха да отиват от болката към припадъка. Обаче правителството не трябва да обещава, че ще помага само на един кмет. Трябва ли да очакваме, че ако Слави Бинев стане кмет, то правителството ще саботира работата му? Държавата трябва задължително да помага, а когато може, и да не пречи.

Точно обратното обаче показва практиката. Всеки пост в държавата е важен за всяка партия. Колкото и да говорят за общото, политиците плетат единствено собствената си кошница. Ако тя съвпада с интересите на обществото, е прекрасно, защото всички са доволни, но ако ли не, просто се ражда новият бандит на власт.

Наистина ние спряхме да избираме кандидатите заради това, което могат, а заради бляновете, които ни пробутват. Проблемът на бляновете е, че ни лишават от възможността да сме подозрителни и да контролираме властта. Затова, след като очакванията ни се сриват в края на един мандат, ние гласуваме обикновено наказателно - против този, против онзи, или просто не гласуваме. "За" гласуват стройните редици на партиите.



Реалните неща



Към реалните проблеми трябва да се подхожда реално. Обещанията на нито един кандидат няма да свършат работа. Ако пак се върнем към София, то ние виждаме толкова очевидни проблеми и реалности, че трябва да сме луди да вярваме на кандидатите. Който и да стане градоначалник, няма да може да спре поскъпването на парното. Който и да стане кмет, не може сам да реши проблема с отпадъците. Нещо повече, най-вероятно е таксите за смет да се повишават, парите за екскурзии на балите да не стигат и поради тази причина да страда хигиената в града. Повечето от тези проблеми се нуждаят от намесата и на държавата, на правителството. Вие вярвате ли, че коалиционното правителство ще даде гръб примерно на Бойко Борисов, ако той отново стане кмет? Логика на партийния живот. Няма да се намерят луди хора, които да му помогнат да вдига имиджа си в навечерието на парламентарни избори, просто заради едната столица? Друг е въпросът, че изтощени от предизборната битка, новите или старите кметове просто ще заспят един дълъг сън, за да се събудят отново преди битката за нов мандат. Може би заради това трябва да има избори всяка година. Тогава ежедневно ще се работи, без почивка. С мисъл към властта.