Неотдавна "Тема" се осмели да постави в медийното пространство въпросът кое е по-ценно археологическо откритие - 100 г кост или 852 г злато. На корицата си постави снимка на Златния пегас, открит случайно при с. Вазово, сега съхраняван в прекрасния музей "Абритус" в Разград. С моя екип, проучващ религиозната и политическа столица на гетите в резервата Сборяново, потърсихме преди години човека, който го е намерил. Той ни остави дълго да го чакаме. Беше имал някога много проблеми с милицията заради човешката алчност на други, които бяха срязали тялото и крилата на хвъркатото конче. Решихме, че се е изплашил, когато той се появи пременен в своите най-официални дрехи. Едва тогава ни поведе в полето, където бе открил безценната находка. Поле, от което се виждаше Голямата свещарска могила, част от некропола на религиозната и политическа столица на северните траки - гетите, в резервата Сборяново. Благодарение на него осъзнахме, че свещеното място на заравянето му безспорно е свързано и с гетското средище.

Този човек не знаеше, че известният японски архитект и председател на Японския комитет на ИКОМОС проф. Масаро Маено е въвел категорията



"гордостта на мястото" като източник на обществена енергия



в опазването на старините в борбата срещу разрухата от времето и още по-страшно - от хората, като информация за изследователите. Не беше чел и Европейската конвенция за опазването на археологическото наследство, задължителна и за България.

"Археологическото наследство е крехко и невъзобновяемо, то е източник за европейската колективна памет, средство за исторически и научни изследвания", се казва в конвенцията. Вече 18 години обаче гражданството на България е втренчило очи в златни маски, ритони, подхвърляни статуетки и показвани чак в Брюксел предмети, откъснати от контекста си, докато булдозери и добре платени, и технически оборудвани групи унищожават безмилостно цели тракийски некрополи по Родопските била, а от пътеводителите за България изчезват надживяли хилядолетията римски градове като Рациария. В нечии наши и чужди частни колекции безвъзвратно потъват шлемове, наколенници и маски, бронзови апликации на колесници, ритони, фиали и сребърни блюда.

Ротердамски вестник от 13 март 2007 г. съобщава, че от нелегален трафик с антики в България



оборотът е между 600 000 и 3.5 млн. евро



на година. Според нашата преса от началото на 90-те още тогава в "Кристис" се появяват многобройни византийски монети от пазарджишкото село Величково, напоследък прочуто със сребърните паници. Каналът за антики е работил дълги години необезпокояван от никого. А в конвенцията се казва, че "страните-участнички се ангажират да създадат условия на съответните държавни органи и научни институти за събиране на данни за всички сигнали за незаконни разкопки; да информират партньорите си за подозрения за произход от незаконни разкопки или неправомерно отклоняване от официални разкопки и т.н".

Обратно на внушението за колективна памет и отговорност, но в съответствие с непроменящата се културна политика на българските правителства в нашето медийно пространство се внушава нещо съвсем различно. На всички е вменена ролята на зрители на един екшън, в който няколко имена решават проблемите и на изследването, и на опазването на археологическите богатства на България, а и на тяхната интерпретация. Общото ни минало се унищожава, източва и превръща в частна собственост, противно на собствената ни конституция. Няма национален фонд за финансиране на археологическите проучвания, а колегията е поставяна ежедневно на колене заради финансови или политически интереси.

На археологията като наука се гледа с неприязън. Заплатата на ст.н. сътрудник е 468 лв. след 40-годишна научна работа. Откритите археологически обекти генерират завидни приходи, но те отиват при тези, които нищо не са дали за тяхното проучване и опазване, не са компетентни, но затова пък са агресивни. Археологическите паметници са възможност за източване на средства по общински и други проекти. Реализацията им обаче отговаря много рядко на стандартите на съвременната консервационна и музейна дейност. След като вече са взети парите, специалистите стават ненужни и досадни с професионалните си изисквания и е най-добре да бъдат избягвани.

За да сме щастливи и горди с миналото си и леко опиянени от блясъка на златото, се



наливат фантастични суми в един, два, или три археологически обекта.



Естествено е, че там се откриват и най-много находки. В тревожно писмо на секретаря на Европейската археологическа асоциация от 2006 г. се констатира обаче, че в България не други, а най-пропагандираните в медиите археологически разкопки създават погрешна представа за мисията на тази наука изобщо. Наши колеги се опитаха да привлекат общественото внимание около поръчковото разграбване на апликации на колесници от могили в България. Отгласът стигна чак до САЩ, но не и у нас. Унищожаването на археологическото ни богатство може да се сравни само с изгарянето на цели библиотеки, съвсем като в "451 по Фаренхайт". Защото дори и някой от многото "спасени" за България предмети да се появят в някой каталог или изложба, ще са просто страница от иначе изгорена книга. На кого са принадлежали - на мъж, жена или дете, на цар или жрец? Ще останат просто предмети без душа.

В етичния кодекс на археолога, както и в устава на Международната организация на музеите, се забранява меркантилизирането на археологията. Приравняването, или по-точно принизяването на информацията за културата на траките към съвременните потребности, които включват задължителната



чалга, много злато и манипулируема неграмотност,



едва ли може да бъде наречено образователна или културна дейност. Набеденият за фалос израстък на малкия глинен трон може само мимолетно да повдигне самочувствието на иначе ставащия все по-импотентен да се справи със своята действителност българин.

Стига гордост и от тракийските злата. Директорът на НИМ Божидар Димитров обясни, че траките нямат градове, нямат писменост като средновековните българи, няма какво друго да се снима освен златните съкровища. Всъщност в момента два тракийски града се проучват съвършено методично - столицата на гетите в резервата Сборяново и Кабиле край Ямбол. Институтът по океанография на БАН пък направи уникални подводни заснемания на столицата на одрисите - Севтополис. За такива дейности, разбира се, няма достатъчно средства, защото от град злато много рядко се вади. До много от впечатляващите останки като тракийската царска резиденция в местността Кози грамади пък трябва да се ходи дълго пеша и по стръмния склон - не става за снимки. Да не говорим за многобройните тракийски светилища.

Ако днес до нас са достигнали толкова много тракийски златни съкровища, причината е в тракийските обредни практики, в заравянетo им като свещените дарове на богинята майка - земята, във вярата, че вечното е духът, а материята е унищожима. Коментарът, че "тракийските златни произведения са проява на просташкия вкус на тракийските владетели", логично би ни повел към заключението, че такъв е вкусът и на тези по света, които се възхищават на завещаното ни от траките послание - граждани, президенти и кралски особи.

"Вместо да хвърлят пари за книги и за писменост, както са правили средновековните български владетели, траките плащали за скъпи съкровища", отбеляза Божидар Димитров. Колкото и да е неудобно на фона на упорито лансираното от десетилетия клише за "безписмените траки", нека напомним, че не някоя друга, а самата гръцка традиция твърди, че буквите са пренесени в Гърция от тракиеца Орфей. Тримата тракийци Лин, Музей и Орфей познавали и финикийските и плазгийските букви. Учението на Орфей е първото, разпространявано чрез книги, пишат наши и чужди учени. Античните автори изрично говорят за таблички с надписи в тракийските светилища, а издрасканите тракийски думи върху керамични фрагменти в светилището на Самотраки ги потвърждават.

Всеизвестно е, че прилаганите в професионалните археологически кръгове в България принципи на организация и контрол на изследванията са тези, възприети в целия свят. Така е въпреки ненормалната среда на работа и въпреки лишаването на системата по опазване на археологическото наследство от държавни средства.

Да се разкъса омагьосаният кръг няма да е лесно. Опазването на археологическите ни богатства вече се превръща в проблем на националната сигурност. Казват, че културното наследство създава чувството за общо минало и общо бъдеще. Когато "българският прочит" на Европейската конвенция за опазване на археологическото наследство се превърне в "европейски" и най-после бъде приет закон в съответствие със собствената ни конституция, традиции и международни документи, вероятно това ще е един от знаковите моменти, че ставаме и реален член на демократична Европа, обединени от миналото си и с надежда за общo бъдеще. А после ще трябва и да го спазваме.





--------------------

*Авторът е траколог, ст.н.с. в Института по археология към БАН, член е и на ИКОМОС - международната организация за опазване на паметниците на културата към ЮНЕСКО.