На датата, когато пиша тези редове, бележим 100 години от рождението на великия и уникален български мислител Иван Хаджийски, а като че не са мръднали от негово време нито бедността, нито прийомите на българската държавност. Появила се е обаче и през последните десетина дни се манифестира по улиците една новост в душевността на българина, отгледана след неговото убийство: крепкото верую, че държавата може да храни нацията. Тази нова нагласа поставя под съмнение, особено в икономически план, позитивната развръзка в неговата "Оптимистична теория за нашия народ". Проблемът изобщо не е в конкретните искания за по-високи заплати, а в показаното чрез хилядите изказвания, които чухме от месец насам
неосъзнаване на невъзможността
държавата да гарантира каквото и да било претендирано ниво на потребление. Най-често се повтаря изявлението "от ... до ... цените се повишиха с ...%, а заплатата ми не мръдна", последвано от призив за незабавна "компенсация на инфлацията". Странно, че не само наемни работници надигат протест за пари: селски стопани (и частници, и агрофирми) напират за обезщетение на сушата от неведоми "държавни" и "европейски" фондове. Скоро чух един видимо среден капиталист да претендира хазната да му плати компенсации заради поскъпналия ток и газ. Имам чувството, че всеки крясък за пари се изслушва с внимание, прилежно се описва във вестниците и се излъчва в ефир. Агитатори-игноранти, неясно защо представяни като "икономически експерти" (на някого си, сега е модно всеки да се кандидатира за нещо и да си има "икономически експерти"), даже измислиха утопията за "автоматична индексация на заплатите и пенсиите" (а защо не и на печалбите на фирмите?), увериха ни, че са включили тази революционна идея в своята най-нова "икономическа програма" и само като вземат властта, веднага ще сбъднат натрапчивата българска надежда:
да ядем, без да работим
Лъжата няма да сгрее никого, дори да й викаме "програма". Трябва да се разбере вече, че светът живее в икономика на недоимъка. "Дефицит" е друга дума да се каже "пазарно стопанство". Тъкмо защото има дефицит, ние се трудим, за да произведем, разменяме каквото имаме, за да получим, което нямаме, и купуваме, за да потребим. Да се даде на един, значи да се отнеме от друг. Разбира се, може да се отнеме и без да се даде - така се образува резервът на хазната, който служи за подпалка на празните илюзии, че може да се даде и без да се отнеме. Това е съвършено невъзможно. Имането и яденето са ограничени, само глупостта и лъжата нямат граници. Затова нямаме избор: всеки ден
трябва да правим избор
за коя потребност колко да отделим. Не протест, а избор: за да вземеш, трябва да отнемеш, а законният механизъм за това се нарича бюджет. А къде изчезват народните трибуни и икономическите програмисти, когато се приема бюджетът? Специално за тазгодишния бюджет аз чух точно едно смислено и конструктивно мнение и то беше на колегите от Института за пазарна икономика. Само че в техния алтернативен бюджет не ставаше дума за удвояване на разходите на което и да е бюджетно перо. Напротив: водеща бе вярната идея държавата да се свие и да отнема по-малка част от произведеното. Разбира се, недоимъкът на хазната не може да се финансира чрез мизерията на хората, които се хранят от нея: били те чиновници, полицаи, войници, доктори по икономика или по тропически болести. Значи неизбежният избор не може да е частичен,
изборът е баланс
между желаното, възможното, между нуждата и наличното. Представете си, че не говорим за пари (които изглеждат разтегателни, делими и извиращи отникъде), а за дефицит на време. Един човек има точно четвърт час и трябва да избере дали да се наяде или да се изкъпе. Неговото предпочитание стига дотам да реши гладен ли да ходи или мръсен. Така е и с нацията. Тя трябва да избере дали да е повече проста, повече болна, по-некултурна, по-малко охранявана или по-малко управлявана. И този избор не може да се извърши чрез преговори между кабинета и съсловните организации една по една. Най-изненадващо е, че днес, когато въпросът за социалния избор е поставен остро на дневен ред, за него не се говори. Не се говори! Начинът да се прави това се нарича бюджет. Октомври е тъкмо време да се пише бюджетът за догодина. И ако реши да прояви мъдрост, кабинетът трябва да постъпи точно така: да спре да обсъжда която и да е отделна социална нужда, а да покани съсловни и политически лидери заедно да съставят бюджета, да съкращават, да уволняват и да договарят пенсии и заплати. Но така че да им стигне максимумът пари, които могат да отнемат от стопанството (доще ли им се повече, икономиката потъва в сивата мъгла, капиталът се скрива, доходите изчезват и накрая се оказва, че умниците са успели да съберат от печелещите по-малко, отколкото биха могли да вземат при максимум разум и минимум алчност).
Хич не е утопия автоматичната индексация на заплати, пенсии че и печалбите на фирмите. Дори и Шакото вече не се хваща на договор, ако вътре не е обявена индексация, с пердпочитане заначително над обявената инфлация, независимо с кви пари я мериш.
Щото ако няма индексация, чорбаджиите се изхайлазяват. Удрят го на живот. Не залягат усилно деня и нощя над бизнеса си, в следствие на което бизниса им замира, конкуренцията ги залива и не само, чи за тяхните фирмени печалби няма индексация, ами и работниците им се разбягват и накрая не остава нищо.
Така, че индексацията е полезна и здравословна за човека, бизнеса и цялото общество.
социална практика е индексацията, и то не само проценти, а разходи потребителска кошница, стига си лъгал хърсев, придворен икономик 
А сега си спомнете, какво става, когато някой започне да си реже все по-големи парчета за себе си и по-малки за другите – май се наричаше тупаница (когато е наистина за баница) и революция (когато е за живот и доходи за него).
) пример, трябва да го правим задълбочено. Виждате “печащия баницата” (в тази категория ли сте? 
