Семейни дела ме отведоха в самотния дом на стария учител Н.П. Между първата слана и първия сняг дворът му още сочно зеленееше като повит в огромните листа на плъзнали под нозете тикви, оплетен от силните им стъбла и силно наподобяващ някаква илюстрация към детска приказка, в която мащабите са пренебрегнати и растенията са по-големи от замъците и от хората.
Този двор бе станал някаква местна растениевъдна атракция - познати и случайни минувачи се отбиваха да видят необикновено големите кълба на тиквите, натъркаляни из него и нависнали по телената ограда, или от клоните на дърветата. Самите растения още цъфтяха и сякаш се колебаеха да прекратят ли своята кампания или да опитат да отидат докрай. Беше странно и смущаващо това безцеремонно надмощие, установено над всичко, което им бе попаднало на пътя. Бяха покрили малките запустели постройки, кладенеца, купчината дърва за зимата. Чардакът на плевнята бе оплетен, бяха се разположили и по скелето на отдавна изсъхналите от старост асми. Тънката праскова до чешмата бе изчезнала в прегръдката им. Току под върха на крушата, високо горе, тежко висеше голяма тиква, самите клони цъфтяха с оранжеви тиквени цветове, а долу капеха корави есенни присади. Ако не беше зимата, тези амбициозни повлекла сигурно щяха да превземат и къщата. До дърветата, на които бяха се изкатерили, покривът й съвсем не изглеждаше толкова висок.
Мястото беше потънало в някаква странна глухота и
времето сякаш не помръдваше
- и то омотано в разпълзелите се навсякъде стъбла. Някакъв зловещ, непобедим бръшлян, който... ражда тикви. Спомних си местната, необикновено изразителна дума за такова обрасло, непроходимо място: глушина. Глушина - растителност, буренак, които превземат всичко, изместват всичко, всичко задушават и погубват. Може би това бе предизвестие за близката съдба на този дом, та стопанинът, макар и изненадан, даже леко приповдигнат, не се гордееше особено с внушителната реколта. Приносът му за нея бе повече от скромен и той не забравяше това. Просто някаква ланска тиква му се видяла развалена и той я изхвърлил на старото, отдавна запуснато торище до оградата. От деня, в който от двора е било изведено последното добиче, са минали десетилетия и съдържанието му - каквото е останало от него - се е запазило само поради своята ненужност. Но се оказало, че и след десетилетия това съдържание "работи" - тиквата поникнала и тръгнала да превзема двора.
(Или света - това не се знае.)
Неподозираните (разбудените, непокътнатите) енергии на миналото се прелели в пръкналия се на торището завоевател и никой в градината не успял да му се противопостави. Старият учител настояваше, че това е бил един-единствен стрък, който изпълзял оттам, после се захванал в почвата из двора, разклонил се и се развихрил. Дали е било така, беше вече невъзможно да се установи, видян бе само резултатът: Широките, кръгли, помръдващи като слонски уши листа, тук-таме закичени с оранжевите пискюли на цветовете и под тях волно натъркаляните туловища на тиквите, от които сякаш всеки момент щяха да изскочат каляски със запрегнати за приказен бал коне. И над всичко това - онази тиква на върха на крушата като някакъв наблюдател, който вижда, контролира и предвожда.
Изобщо атмосферата на някаква приказка се налагаше навсякъде в двора, от залистените до покрив постройки сякаш всеки момент щяха да наизскачат гноми, магьосници и кикимори, но всъщност най-близо бе всичко това до онази приказка за Джак и бобения стрък, която бе ме пленявала в детството. За онзи малък британец, дето посял бобено зърно и после по стъблото му се изкачил на небето. Ей такава ми изглеждаше тази тиква от торището - устремена нагоре с хъс, каквато само пълзящите растения и твари притежават.
Изникват всякакви сравнения и мисли тук. И най вече за едни други тикви, дето едни иронични стачници търкаляха с намека за случайни и неграмотни хора, издигнали се във властта. Ето ги сега тиквите от двора на стария учител: не чакат някой да ги търкаля, издигат се сами.
Торът ги тласка...
Така и ние с вас: утре ще размишляваме, ще размишляваме, а в неделя - току виж пак сме наторили някоя тиква с гласовете си. И тя ще тръгне да се издига, докато един ден зяпнем от удивление и драматично се провикнем: к'ва стана тя?
Та в този свят трябва да внимаваме какво торим...
Колкото до онези селски тикви, те едва ли са израсли такива, и точно преди избори, само за да ни послужат за някаква си алегория. Отдавна вече не вярвам, че човешкият живот повтаря явленията от природата. Днес е по-вероятно, че природата копира събитията от гражданското, хм, общество.
От което следва да треперим за самата природа...
