------------------

Милена Йоич е родена в София. Нейни родители са актрисата Лили Попиванова и световноизвестният журналист и писател от изтъкнат черногорски род Момчило Йоич. Завършва Художествената гимназия в София и Висшето училище за изкуства в Париж. Член на СБХ от 1968 г., член на Съюза на френските артисти от 1992 г. Работила е като главен художник на издателството на БЗНС от 1968 до 1990 г. Има постижения в областта на сценографията и художественото оформление на книгата. Автор на десетки самостоятелни изложби в почти всички европейски столици. От 1991 г. живее и работи в Париж.

---------------------





- Имате богат и интересен живот, познавате цяла галерия забележителни хора, включително редица световни знаменитости, чиито имена са епоха в културната история. С кого да започнем? Може би с най-прочутия български художник - Кристо Явашев. Какво е Вашето мнение, славата променила ли го е?

- Нищо подобно. Той е най-вдъхновеният и скромен човек, когото съм срещала. Когато бях в Ню Йорк, той и жена му дойдоха да ме вземат с едно такси, защото той не кара кола, и ме разходиха из целия град. Кристо ми сочеше сградите и ми разказваше за архитектите, които са ги строили. Това беше невероятно приключение - самият Кристо, творецът със световна известност, да ти разказва биографията на града Ню Йорк.

- Кога решихте, че ще станете художник?

- Някъде се пазят мои рисунки още от тригодишна възраст. Винаги съм рисувала. В училище непрекъснато ме издаваха, че рисувам в час.

- Покрай майка Ви, актрисата от Народния театър Лили Попиванова, кое име-легенда от колегите й помните най-ярко?

- Когато майка ми вечер се връщаше след представление, с нея обикновено идваха вкъщи и други актьори и цяла нощ се смееха и разговаряха. А аз, тогава малко момиченце, се доближавах до камината от външната страна, откъм коридора и тайно слушах разговорите им.

А от колегите на мама обожавах Апостол Карамитев! Винаги с голямо удоволствие си спомням за него. Той играеше с майка ми в една пиеса, която се казваше "Години на странстване" - на Арбузов. Пиесата имаше колосален успех. Чочо Карамитев обичаше да разговаря с мен, защото от дете следях изявите на всички артисти, пиесите и филмите им и знаех всичко за всеки. А освен това четях и списания на чужди езици. Той живееше на Орлов мост. Беше толкова спортен, толкова чаровен, толкова красив. Разговаряйки, той тръгваше да ме изпрати до мавзолея на Батенберг, после аз го изпращах до Орлов мост, после той - пак до нас. С кой акъл толкова е слушал моите приказки - на едно момиченце, на една хлапачка, била съм още в гимназията. Изобщо животът ми е минал на първи балкон във филиала на Народния театър - сегашния "Сълза и смях". Изгледала съм всички представления от онзи период и ги знаех наизуст. Хората взимат сега бейбиситъри, гледачки за децата си. Аз мога да кажа, че съм отраснала като дете с Чехов, Толстой, Горки. Пиесата "Дачници" съм я гледала най-малко сто пъти, майка ми играеше там. "Три сестри" също - там пък тя играеше снахата Наташа. Това бяха моите детегледачки. Мисля, че затова и в картините ми има нещо театрално. Затова обичах да правя и декори, и костюми.

Традицията сега продължава. Моят син Момчил от дете непрекъснато прекарваше по театрите, това е негова страст. Негов любимец е Стефан Данаилов.

- Каква беше атмосферата в Художествената гимназия, когато Вие учехте там?

- Гимназията се помещаваше в стара сграда на ул. "Велико Търново" зад Университета. Имаше печка с дърва, на която вечно къкреше боб за гладните ученици. Художествената гимназия ни даде всичко, тя беше най-големият колеж за изкуства. Учех с Тома Върбанов, сега ректор на Академията, с Панайот Панайотов, с Никола Манев и Лъчезар Ошавков - и двамата сега са в Париж.

- Кои от преподавателите си помните до ден-днешен?

- Най-много ме впечатляваше Любен Белмустаков. Уволнен от академията по политически причини, той стана учител в гимназията. Преподаваше ни история на изкуствата. Така интересно и смешно разказваше за художниците, например за Микеланджело... Че го накарали да прикрие с драперии голите тела, които нарисувал, той отказал и тогава уговорили друг, посредствен художник да стори това. Посредственият си свършил добре работата. Но сетне, когато този художник минавал по улиците на Флоренция, хората викали: "Ето, минава гащарят!". Белмустаков ни сближи с Джорджо Вазари, големия познавач на ренесансовото изкуство.

- Вашето семейство е тясно свързано с Илия Бешков - той е кум на майка Ви и баща Ви и кръстник на Вас и сестра Ви Миряна. Кога стана кръщенето Ви?

- Била съм пеленаче. Бешков ни е кръстил вкъщи, защото е било по Сталиново време. Той не е носил дотогава пръстен, но от деня на кръщенето до смъртта си неизменно носи пръстен с гравирани от вътрешната страна имената на мен и на сестра ми - Милена и Миряна.

След години, вече бях студентка, Сашо Бешков ме показваше с пръст по улицата и се шегуваше - това момиче аз съм го къпал. На всеки от религиозните празници ходехме да искаме прошка от кръстника - "Кръстник, прости ми!". За мен контактите ми с Илия Бешков бяха много тържествени. Беше много духовен и интересен човек.

- А кой е кръстник на сина Ви?

- Духовната му кръстница е Богдана Карадочева.

- Как се установихте в Париж преди 17 години?

- Париж е град-мечта за всеки художник. Толкова съм благодарна на французите и на Мезон дез Артист - техния Съюз на художниците, откъдето ми предоставиха ателие. То е на прекрасно място, на две крачки от Монпарнас и легендарното кафене "Клозери де Лила". Смятам, че с мен просто стана чудо. Първо ме поканиха за една изложба в кметството на Париж. Там дойде един много известен галерист, Карпантие, който ми предложи да направя изложба при него. После през неговата галерия мина една милионерка, която откупи цялата ми изложба. Така получих шанса да остана в Париж и да поискам от кметството да ми предостави ателие.

- Запазена ли е в Париж старата артистична атмосфера, както е описана, да речем, в "Безкраен празник" на Хемингуей?

- Било е друга епоха. Но французите умеят да ценят и да съхраняват духовната атмосфера. В Монпарнас например има една сграда, "Ла рюш" ("Кошерът"). Един меценат я е преустроил в апартаменти за художници. Навремето там са живели предимно руснаци. Веднъж там пристига известният американски меценат Барнс. И купува от художника Хаим Сутин 10 -12 картини, което било страшно събитие за онова време. В "Кошера" настава невероятно бръмчене: "Госпожо Кикоин, а пък на този мърльо Сутин да вземат да му купят 10 картини! Тоя, дето нарисува "Одрания вол". Мърльото, дето волът му ни вмириса душите!". Което е вярно. За да нарисува картината си "Одрания вол", Сутин закачил на ченгел в ателието си в "Ла рюш" одран вол. Сега в "Кошера" живеят други художници, но артистичната атмосфера е съхранена напълно.

- Ваш ценител е също така предишният Далай Лама, той дори е посещавал Ваша изложба. Как стана това?

- Много хареса картините ми собственикът на веригата за дрехи "Тати" Фабиен Уаки, самият той будист. Той го доведе.

- А какви са личните ви впечатления от Марчело Мастрояни?

- Той притежаваше неотразим чар. Беше много забавен и смешен, духовит и съвсем достъпен. Споделял ми е, че мечтата му била да изиграе Тарзан с леопардовата препаска, но остарял и надебелял, за да изглежда автентично в ролята.

- Писателката Франсоаз Саган е била Ваш кумир в младостта Ви... След време я срещате на живо в Париж. Какво изпитахте?

- Когато бях момиче в София, името Саган ни звучеше толкова френско, красиво, като Карден, като Шанел, името й носеше парфюма на Париж. Както пише в едно свое стихотворение поетесата Миряна Башева - "... под чина ми - мадам Саган". Точно така беше, четях я на френски и я знаех наизуст. Запознах се с нея на една вечеря в Латинския квартал. Бях толкова щастлива, че я виждам, тя за мен беше легенда. Сартр - също. Двамата са имали навик да вечерят навън един път седмично. Тя го е водила за ръка, защото той вече бил почти сляп. Тя разказваше: "Аз го водех за ръка, а той ме водеше с духа си." Аз много харесвам Саган най-вече като драматург. Като ученичка на матурата й се пада Шекспир. Понеже заеквала, наместо да говори, изиграла целия "Макбет" като пантомима пред очите на смаяната комисия. Целият й живот беше екстремен, като човек беше страхотен чешит. Страшно обичала да играе хазарт. Била помолила да не я пускат в казината в Париж, но когато й се доиграело неистово, тичала да играе в Довил. И веднъж на 8 август (осми месец) играла на число 8 и спечелила 8 милиона франка. Била страшно закъсала преди залагането, не можела да си плати дори наема на вилата. Когато спечелила парите, отишла право при собственика на вилата с цялата купчина пари и направо я купила.

- Кой е мъжът, оставил най-ярка следа в живота Ви?

- Моят съпруг Хараламби Трайков (Бушо), известен журналист и общественик. Той беше човек със замах, с мащаб, с щедрост и широта на душата.

- А кой от двамата, скулпторът Огнян Фунев и писателят Росен Босев, заема по-голямо място в спомените на сърцето Ви?

- Не правя такива класации - това не е лека атлетика и участниците не бягат на къси разстояния. И двамата, всеки сам за себе си, бяха големи творци и много интересни и забавни хора. Ние споделяхме една обща тайна - хумора. За Огнян мога да разказвам до утре забавни и смешни истории. Той беше много ярък, много мощен като присъствие. А Росен беше едно момче, непригодено към бруталността на живота, но също изключително духовит, постоянно се смеехме около него.

- Какво не понесе Росен Босев в онази система, че се стигна до трагичния му край?

- Той наистина беше много чувствителен човек. И подобно на мнозина се бореше с монументалното бездушие на късния соц с най-разпространеното оръжие - алкохола. Мисля, че цяла Източна Европа по онова време беше пълна с пияни интелектуалци. Така те бягаха от действителността. Така беше и при Росен. Той просто не успя да премери крачките си и направи една повече.