Лекотата, с която се създава българската държава, успехите през първия й половин век и богатствата, които бързо я заливат, раждат мечта, която терзае българските владетели през цялото Средновековие чак до злощастното последно десетилетие на ХIV в. Мечтата за Цариград. Всъщност мечтата дори може да е още по-стара - от времето на славянските нападения над Солун и от престоя на Хан Кубрат в града на Златния рог.

Българските средновековни столици са великолепни във времето на своя разцвет. Нито суровата монументална архитектура на Плиска, нито пъстрия, весел и топъл в керамопластичната си украса Велики Преслав, нито романтичните Преспа и Охрид, нито кръстопътната Битоля, нито живописният и могъщ Търновград, нито Видин, Калиакра, Мелник, Просек и Прилеп обаче познават изграждането на голяма култова сграда, която да се превърне в духовен център и символ на държавата. За столиците никой никога не е жалил средства и труд. Но монументална църква-символ не се открива никъде. Това наистина е странно. Само княз Борис-Михаил строи 99-метровата Голяма базилика в Плиска може би с подобна цел. Грешката бързо е поправена. Базиликата е включена в огромния комплекс от сгради на голяма обител (днес напълно проучена археологически) и приравнена всъщност (след 893 г.) до провинциална обителска църква.

Новата столица Велики Преслав цар Симеон Велики (893-927) строи почти на празно място. Но и тук не се открива очакваната монументална църква-символ - само приказнокрасиви и богати, но малки дворцови, обителски и квартални църкви. И Златната църква, разбира се - разкошна центрична сграда, покрита с позлатени оловни листове, но отново с "ограничена" употреба.

Преспа и Охрид са столици за по няколко години и време не би останало за луксозно строителство. "Св. София" в Охрид от времето на княз Борис-Михаил е великолепна митрополитска църква, но не и очакваната църква-символ. В Битоля, седалище на Самуиловия син цар Гаврил Радомир (1014-1015), за икономия на време и труд по-голяма част от укрепителната линия е от архаичните за това време ровове и валове, а западната фасада на крепостната църква е всъщност част от крепостната стена, фланкираща достъпа до крепостта от запад. Наистина времето не е стигало дори за най-належащото строителство.

Търново не предлага никаква отлика в тази посока - малки са и "Св. Димитър" (всъщност доста по-малка от реставрирания й вариант, който незнайно защо е уголемен значително), и дворцовата "Св. Петка", и патриаршеската "Възнесение Господне", също и използваната като мавзолей "Св. 40 мъченици", при това през по-голяма част от времето включена в обителта "Великата лавра".

Наистина липсва църква-символ, която да се превърне в духовен център на държавата. Липсва, защото градове винаги трябва да се строят - те са нужни навсякъде, но църквата-символ е само една - цариградската "Св. София". Да се строи нова е безсмислено. От първия ден на съществуването на българската държава са изграждани всъщност само временни столици по пътя към крайната цел - Цариград. Точно такъв е подходът и на османските турци в стремежа им към "Царицата на градовете". Отначало Бурса, после Одрин - все по-близо до града, който пада през 1453 г.



Превземането на Цариград е най-близо в началните години на българската държава



Ако само Хан Тервел (700-721) бе влязъл в Цариград през 705 г. по водопровода, заедно с носоотрязания Юстиниан II не би получил титлата "кесар", но би завладял най-важния средновековен град.

След победата при Версиникия през 813 г. Хан Крум (802-814) стига бързо до стените на Цариград. Разярен от засадата, устроена му от Лъв V, ханът заповядва българските войски да опустошат околностите на града, но в действителност заплахата не била особено сериозна. При подготовката на нов решителен поход към Цариград Крум умрял може би не без помощта на византийците. Техните съгледвачи докладвали дори броя на колите (5000), с които щяло да се извозва обсадното оборудване. Подготвяният поход щял да бъде най-грандиозният, чието предназначение било осъществяване на мечтата за Цариград.

Несъмнено най-ярък изразител на българската политическа мечта е Цар Симеон Велики. Усилията му за завладяването на града са съчетани с действия по изравняване на титула му с този на византийските василевси. Учил и живял като дете в Цариград, той великолепно опознава не само византийската идеологическа доктрина, но и всекидневието в града и империята. Появяването на българската войска под стените на "първенствуващия град" през 913 и 923 г. не само предизвиква ужас у жителите на града, но е мощен опит за осъществяване на българската политическа мечта.

През следващия един век няма никакви опити за осъществяване на българската мечта. Съзерцателният Цар Петър и злощастните му синове забравят за пътя към Златния рог. Кой знае защо Цар Самуил и наследниците му също не обръщат поглед на изток.

В устрема си създателите на Второто българско царство поддържат за кратко мечтата жива. Цар Калоян (1197-1207) се появява с конницата си под стените на Цариград през пролетта на 1205 г. след историческата победа при Одрин. Градът бил вече в ръцете на латините. Скорошната смърт на Калоян под стените на Солун осуетява последния сериозен опит за превземането с военна сила на Цариград.

През ХIV в. единствено Цар Тодор Светослав (1300-1321) следва мечтата - през 1303 г. той успява да присъедини към територията на България важните черноморски градове на юг от Созопол, включително и днешния Ахтопол, напредвайки по посока на избраната цел. Именно от средата на века, когато е загубена всяка надежда за завладяването на Цариград, Търново получава прозвища, наподобяващи името на града на Златния рог - "царствуващия град", "царевград", "богохранимия Търнов", величае се като "Трети Рим". По всичко личи, че през втората половина, даже още от трийсетте години на ХIV в. мечтата за Цариград е изоставена, трябвало е да се изгради български Цариград, за което историческо време е нямало.



Българската мечта по Цариград остава жива и след ХV в., изглежда



поговорки като "С питане и до Цариград се стига" издават крайната цел на славянското разселение на юг през последните 2400 години - от протославянските "полета с погребални урни" между Одер и Висла до Резово (най-близкото днес до Цариград славянско селище). През ХIХ в. всъщност именно Цариград е най-големият български град - обитават го повече от 40 хиляди българи. Само българската общност в града обаче не създава единна самостоятелна градска структура. Пътешественици свидетелстват, че българските момци предпочитали да се женят за гъркини, та отивали "заврени зетьове" в гръцките квартали.

В началото на ХХI в. само малка колония, говореща на романтичен български от средата на ХIХ в. и пръсната по европейската, но и по азиатската част на мегаполиса, е остатък от голямата българска средновековна мечта.





Днес



Българската мечта по Цариград е в клинична смърт от почти 90 години, оставена на командно дишане в съзнанието на по-паметливата част от днешните българи.

Не е време за кръстоносни походи. Досегашният главен организатор на тези събития, римският папа, може да организира свободно единствено скъпите си почивки и някое и друго работно пътуване, което винаги прилича повече на цирково представление. Влиянието на Ватикана в голямата политика е колкото и на всеки друг световен музей.

Новият папа е многолик, живее в Брюксел, дворците му са по-големи и по-разкошни от римските и се казва Европейска комисия. И само той може да призове за нов поход към Цариград. Символът на новата религия се изписва като ? и единствено под неговата сянка може да се организира такава кампания.

Приемането на Турция в Европейския съюз би означавало окончателно признаване на завладяването на "царицата на градовете" 6 века по-късно. И точно затова изглежда все по-абсурдно християнска Европа да го стори. Стопанското завладяване на Цариград е възможно сега. Това, което не можеше да бъде завоювано през вековете, може да бъде изкупено днес, особено ако в процеса участва и големият сибирски тигър. Масираното икономическо настаняване в "богоизбрания" град под предводителството на Брюксел е единствената възможност за осъществяване и на голямата българска средновековна мечта.

Всъщност дали е останало нещо по бреговете на Златния рог, към което да си струва да се стремим още?!