Джонатан Таплин е бил мениджър на турнетата на Боб Дилан и Джанис Джоплин, продуцент на филми като "До края на света" на Вим Вендерс и "Коварни улици" на Мартин Скорсезе. Занимавал се е с бизнес, а в момента преподава в университета на Южна Калифорния и гласува всеки февруари като член на "академията" кой да вземе наградите "Оскар".

Той ми разказа една история от пролетта на 1989 г., когато "До края на света" се снима в Берлин. Вим Вендерс и екипът му всеки ден минавали от Западен в Източен Берлин през прословутия граничен пункт "Чекпойнт Чарли", за да стигнат до филмовото студио "Бабелсберг" в Потсдам, където имало подходяща сцена (предполагам - и по-евтина).

В края на снимачния ден, каза Таплин, източногерманските осветители, звукотехници и подобен филмов персонал сядали да отморят с халба бира пред телевизора в бара, който излъчвал нонстоп "Ем Ти Ви Юръп", защото студиото било облагородено с огромна сателитна чиния на покрива.

"Те вече бяха духом от другата страна на Стената - тези млади източногерманци



искаха да имат свободен достъп до западната култура",



каза маститият американски професор-продуцент. "Затова Стената не можеше да издържи още дълго."

Култовият статус на западна поп музика по времето на соц-а ми се видя неудовлетворителен като основно обяснение за епохалните събития от ноември 1989 г. Затова попитах Таплин, културата си е култура, ама дали младите кинаджии наистина са искали музиката на "Депеш Мод" и "Ю Ту", или по-скоро са въздишали по (идеала си за) света, който я произвежда? Дали не са копнеели за вещите, електрониката, колите, успеха, сексуалния магнетизъм на парите и разни такива по-земни придобивки?

Таплин малко троснато ми отвърна, че не е мислил за нещата по този начин, но побърза да ми припомни нещо друго от историята на международния културен обмен.

В края на 50-те години на 20-и век Държавният департамент на САЩ започва целенасочено да изпраща джаз музиканти на "турнета на добрата воля" по целия свят, включително и в СССР. Дизи Гилеспи, Бени Гудман, Дюк Елингтън и други се включват в проекти по тази линия. (Апропо, Луис Армстронг отказва да отиде в Москва през 1957 г. заради расовите вълнения, съпровождащи десегрегацията на гимназията в Литъл Рок, Арканзас, при които президентът Айзенхауер заема, меко казано, двусмислена позиция.)

Идеята е, че когато видиш най-доброто от една държава в областта на музиката, киното, литературата, балета, или театъра, ще я харесваш повече. Или поне ще искаш да отидеш там на гости, което теоретично е пръст в окото на врага (макар че не мога да си представя по-лоша реклама за комунизма от посещение в СССР по това време, докато доста от съветските културтрегери имаха тенденцията да остават на Запад).

Дали такива музикално-творчески десанти са били ефективни като форма на пропаганда, е отделна дискусия. От началото на 60-те години обаче терминът "културен посланик" започва да се използва активно на правителствено ниво от двете страни на новопостроената Берлинска стена. Предполагало се е "посланиците" да бъдат идеологически изрядни, трезви и да изразяват любов към държавата си пред чуждите журналисти.

Падането на Стената и културната глобализация объркаха тази забавна пропагандна игра или поне направиха ефектите й по-непредвидими. За пример - днес 8 от всеки 10 филма, произведени от индийския "Боливуд", са копие на някой касов холивудски сюжет, гарнирано според местните вкусове с характерните пищни декори, танци и песни. Говорихме си с Таплин дали това е



"културно посланичество", пропаганда или обикновено плагиатство?



Съгласихме се, че е по малко от всичко и че индийските осветители най-вероятно седят след работа на чаша шербет и гледат "Ем Ти Ви Индия" (http://www.mtvindia.com), а не западните му версии.

Таплин тогава каза, че е предлагал нещо в духа на осъвременено "културно посланичество" на Карен Хюз, която дълго време беше сред най-доверените съветници на Джордж Буш в Белия дом, а сега отговаря като зам.-министър за "публичната дипломация" в Държавния департамент. Таплин й подхвърлил преди година, че ще бъде добре да се спонсорира турне на рапърите Кани Уест и Мос Деф в Близкия изток, включително Иран, където те са много популярни. Хюз обаче се възмутила, защото двамата щели да използват случая да злословят срещу президента: "Какви културни посланици могат да бъдат те, щом не са съгласни с правителството си?"

Нищо, че първата работа на мулите в Техеран ще бъде да издадат фатва срещу рапърите и иранската младеж ще има повод да се вдигне на бунт за нещо конкретно. Режимът може и да не падне заради това, но пък вероятно ще се появи "Ем Ти Ви Иран."

Същата тази старомодно мислеща Карен Хюз е поръчала и одобрила за разпространение 15-минутен рекламен филм, който - цитирам я буквално от "Лос Анжелис Таймс", "трябва да разбие идеята за Съединените щати като враждебна към чужденците държава, като покаже красотата на природата и хората". Добре, само дето стана ясно, че във видеото Ниагарският водопад е представен с канадския си ръкав, сниман откъм суверенна Канада. Както се казва, тревата на съседската морава е по-зелена, а и водопадите им май са по-пенливи. Въпреки конфузното разкритие този клип в момента се показва в американски посолства по света от усърдни културни сътрудници.

Иначе от филма на Вим Вендерс през 1991 г. освен едноименната песен на "Ю Ту", помня много ясно сателитната навигационна система в колата - много им завиждах за този символ на щастливото капиталистическо бъдеще! Е, от 11 години съм в Америка, бил съм няколко пъти до Ниагарския водопад и досега се ориентирам по пътищата само с карта върху волана.

А "Ю Ту" още си ги слушам.



_______________________________________________________________

Авторът приема читателски мнения на ckaradjo@csulb.edu