|
| Иван Добчев |
В киното е снимал филма "За госпожицата и нейната мъжка компания" през 1984 г.
----
- Лесно ли се живее в театъра?
- Никога не е било лесно. Ако говорим за театъра като препитание, то това е един мъчителен хляб и някакъв начин да се живее, да се гледат семейство и деца. Друг е въпросът, че хората, които се заразяват с театралната прах, някак си започват да не могат без нея. Трудно и мъчително, но животът за тях е немислим без сцена и когато не са на нея, те някак си боледуват. И е разбираемо защо актьорите, които остават без работа, без разпределение, се поболяват.
- Театърът създава една илюзия, която, когато е успешна, дори е и красива. В този смисъл не е ли малко изкуство на абсурда?
- Театърът създава паралелна реалност. Ясно е, че това, което става на сцената, не е същинският живот. Дълго в годините, та дори и до ден-днешен, продължава битката дали театърът трябва да отразява едно към едно живота, реалистично (комунистите дори настояваха за соцреалистично), или да създава творба по законите на поезията. Маяковски например настояваше театърът да бъде "увеличително стъкло". Брехт използва термина "отчуждение". Онова, което дава на зрителя усещането от театъра, е, че това не е действителността, това е някакъв друг живот, друга реалност, в нея истинският живот може да се огледа, да реферира някои теми и проблеми, положения, ситуации, но така или иначе това е някаква друга реалност и тя е изкуствена и изкусна, тя се съотнася към живота, както поетичната строфа спрямо прозата.
- В тая друга реалност не е ли абсурд, че вече 18 години нямаме закон за театъра?
- Това е абсурдът на нашата политическа действителност и тя няма според мен никаква връзка с изкуството. Тя идва от липсата на традиция, от липсата на това, което има в Русия, Англия, Германия, Франция, в Чехия, ако щете, в Полша. Там има някаква завещана традиция на уважение и на респект към културата. Театърът там има статута на важна държавна институция.
- А на нас какво ни пречи да го издигнем в този ранг?
- Пречи ни липсата на традиционни житейски ценности. Това е като в анекдота как се създава английска ливада - 500 години, вместо да учиш турски думички - поливаш, косиш... Ние дори не си уважаваме парламента и правителството като хората. Те и всички правителства са виновни, защото създават една атмосфера на неуважение към всякакви ценности и всичко се свежда до: "Абе, майната му, всички са маскари, всички са шмекери, всичко е боклук." Или пък "Гледай си живота." И точно тоя индивидуалистичен егоизъм, който признава само собствената градинка, разсъждава: "Ще си направя ремонт само в моя апартамент и ще си хвърля боклука в общия, ничий двор през прозореца." Този общ двор всъщност е България, а обществото и всички институции върху нея си хвърлят боклука.
- Пловдивският владика забрани пиесата ви "Лазар и Исус". Такива забрани на Светия синод имаше и за филмите "Шифърът на Леонардо" и "Последното изкушение на Христос". Те обаче постигнаха точно обратния ефект - и хора, които не ги интересуваше много тематиката, отидоха и гледаха, защото стана скандал. Не е ли малко пиар цялата работа?
- Все става дума за нарушение на канона и да се ревизира някакъв каноничен текст. Макар че при Емилиян Станев и това, което аз съм направил, става дума за художническо свободно съчинение. Ние импровизираме върху един мит, докато "Шифърът на Леонардо" се опира категорично на някакви забранени апокрифни текстове, версии, че Христос е имал жена и тази жена се казва Мария Магдалена. Тя неслучайно е там, неслучайно е първата жена, на която той се явява, и първата, която е на гроба му. Т.е. вече има достатъчно намерени документи, много неща се коментират исторически и е нелепо църквата да ги забранява, да иска да ги отмени. Както едно време комунистите забраняваха рокендрола и смятаха, че така ще го унищожат, ще го оставят да ги трови ония зад границата и ние няма да разберем нищо, ще си живеем тук чистички, невиннички, като във вечен пионерски лагер.
- Говорим, че църквата е храм на православието, театърът, от друга страна, е духовен храм. Защо нещо не се получава контактът?
- Владиката Николай помоли директора на театъра това да не се състои в Пловдивския театър и той се съгласи. Аз уважих неговото решение, защото е богобоязлив човек и не иска да влиза в конфронтация с църквата. И се оттеглих. Театърът е тръгнал от църковното действие. Когато е започнал да се самоосъзнава като нещо самостойно, той непрекъснато е бил в конфликт с църквата. И в театъра, и в живописта, и в поезията - всеки творец, който се е занимавал с канонични теми, е правил голямо произведение, когато е прекрачвал канона и е отивал отвъд. Според мен по-верният ход в този случай, който предлагах и заради който отидох на разговор с владиката Николай, беше да се опитаме да провокираме някакво съмнение. Тогава хората биха започнали да четат, да разговарят и да направим с тях беседи и дискусия кой е бил Лазар. Владиката не се съгласи, защото за него това е риск. Духовниците искат да си стоят с поведение и във форма, в която си е стояла църквата няколко века, и колкото - толкова. Никой не им иска на тях "бройка зрители".
- Вие "обсебен ли сте от сатаната"? Не е ли скандално някакъв владика да охарактеризира така един от най-големите ни писатели?
- Подозрението, че Емилиян Станев е автор, чрез когото говори сатаната, за мене е кощунство. Така или иначе ние имаме един автор, който като култура, натрупвания и духовност е колос. С него не може да се сравнява дори патриархът на България. За мене Емилиян Станев е духовен патриарх. Щастлив съм, че имаме такива писатели като него и Йордан Радичков. Сигурно за църквата те са някакви недоразумения, хора, обладани от сатаната, чрез които той "плете дяволските си козни".
За съжаление има нещо, което обрича църквата ни. Аз съм въведен в храма от баба ми и днес ми е жал, че в родната църква има някаква попщина в смисъла, който описват Елин Пелин и Чудомир. Пияният поп, който заглежда булките, който си върши работата през пръсти, ей така - карай да върви. Въобще никаква святост и никаква сакралност няма в тая църква. А всичко, което духовниците правят, не представлява интерес за младия човек. Много по-страшни неща от това, което представляват текстовете на Емилиян Станев и Радичков и моят спектакъл, са Азис, чалгата, целият кич и масовата култура, които ни заливат. Църквата би трябвало срещу това да вопие и застане. С всички средства да се опита да привлече младите хора към себе си и да ги отбие оттам. Не. Тях все едно това не ги касае, като че живеят в някаква друга държава, в други времена.
- Това е като проекция на обществото.
- За съжаление така става и с цялата ни духовност. Все повече културата ни някак си се отдава на чалгата. А за истинското изкуство и културата, не само за театъра, все по-малко остават нишите, все по-малко и по-малко парите, все по-малко и по-малко хората, отдадени истински на нея. Защото ние все пак трябва да заплащаме на тия хора, които работят в театъра - на артистите, на режисьорите, на осветителите, на сценичните работници, на звукооформителите. Те получават по-ниски заплати от учителите. Но ние сме малцинство и не можем да се вдигнем на стачка. Няма да ни обърнат внимание.
- Наричат ви реформатор на българския театър. Това предполага известна борба. С какво се бори Иван Добчев?
- Ами сега си спечелих и име на богоборец. Само че аз знам с кого се боря. Не се боря никога с бог, защото имам страх от него. Както казваше Радичков, "Може да го има, може да го няма, но ти живей, все едно че го има." Обичам тая формула. Нещото, което не мога да понасям в живота, е наследство от дядо ми и баща ми - да не влизам в някакви колективни мерки от типа на: "Каквото правят другите, дай да го правим и ние!" Този генетичен синдром ме кара да не влизам в ТКЗС-та, дори и духовни, и да не се подчинявам на нещо, което е общоприето. Аз си казвам: Щом всички така смятат, значи има нещо гнило. И започвам да го чета поновому. Така мисля, че съм чел в постановките си всички класици - и Шекспир, и Калдерон, и нашите Вазов и Йовков, когото много обичам и много често съм "възкресявал" на сцената, ето сега и Емилиян Станев.
- Вие сте един от малкото хора в гилдията, който отказва двете награди на Съюза на артистите - "Икар" и "Аскеер". Не е ли малко силна тази проява на бунтарщина?
- Това не е бунтарщина, някакъв фасон или оскърбление. Просто решихме с Маргарита Младенова, че критерият, по който се раздават тия награди, е тюрлюгювеч. Той е толкова объркан, че всъщност няма критерии и наградите се раздават по някакви странни предубеждения. А според нас да влизаме в такива колаборации и в такъв тип състезания е недостойно за СФУМАТО. Имаме уважение към хората, те са с най-чисти намерения, особено в "Аскеер". Но начинът, по който се определят наградите, е изначално компрометиран от това, че гласуващите за наградите имат приблизителни, понякога елементарни вкусове, подвеждат се по шареното, по евтиния успех или се поддават на сантиментални съображения. Понякога се оказва, че представите на болшинството театрали за това какво трябва да бъде водещото и новото в изкуството на театъра са остарели. А за да участвам в нещо такова, означава, че аз го приемам. Според мен много от първите награди би трябвало да бъдат посочвани като лошите примери.
