--------

Енчо Пиронков има творби в галерията на Фондация "МАК" - Ница, в НХГ - София, в почти всички държавни и частни галерии в България, в частни колекции в САЩ, Австрия, Испания, Дания, Мексико, Япония, Франция, Германия и др. страни. По негови проекти са изпълнени монументални мозайки и фрески за държавни сгради и частни колекции. На 9 ноември той отбеляза своя 75-годишен юбилей.

--------

- Г-н Пиронков, вие сте човек, преживял различни режими. Как оценявате днешния?

- Ние живеем в особено време, когато изкуството се ползва като трамплин да преминем от едно социално състояние в друго. Всъщност всички имат нужда от изкуство в неговите сакрални измерения. Хората са одухотворени и от художниците днес се изисква да разкрият докрай своята духовна същност, за да стигнат посланията до зрителя. Защото сега имаме публика, която е добре информирана и е с високи критерии.

- Значи смятате, че естетическият вкус на публиката е развит? Мнозина се опитват обратното: да й вменяват, че е принизена.

- Не може да бъде принизена при това обществено развитие. Ние се движим напред с бързи темпове. И сме свидетели на такива висоти на духа, че можем само да завиждаме...

- А сред колегите ви защо има недоволство?

- Защото художниците не чувстват достатъчно внимание към себе си.

- Но в България те имат уважение, имат школи... Ето, вие сте от Пловдив - града на художниците в България. Зарежда ли ви родното място?

- Пловдив е южен град и предразполага към правене на изкуство. Сега в момента наблюдавам с интерес творческите прояви на младото поколение. Има повече духовна приемственост, отколкото изобразителна.

- Има ли майстори като преди, или епигонството е в повече?

- При истинската духовност епигонство не може да съществува. Духовността не може да бъде имитирана. Или я произвеждаш, или не. Когато имитираш някого, тогава зрителят не се интересува от това, което си направил. Затова онези, които не могат да правят изкуство, отпадат още в началото. Напред вървят хора, заредени с духовност. Тази енергия е много сложна. На нея й влияе природата, обществото, историята; всичко.

- А дава ли удовлетворение дарбата? Прави ли ви щастлив, искам да кажа?

- Не съществува специална дарба за щастие. Всичко, което човек е или не, е резултат на усилие. Онова, което му липсва в сравнение с другите, е латентно и подлежи на развитие. Признато е, че е необходима практика, за да свирим на пиано, и че е безполезно да мечтаеш да станеш майстор, ако не желаеш да чиракуваш. Но когато се разискват въпросите на душата, на смъртта, на вечността, на великата причина на съществуванието, мнозина претендират, че знаят и че имат правото да изразяват мнения. А изкуството има око за тези неща - то е духовен процес, но някои хора не го допускат до себе си. Те са ограбили собствените си души.

- Защо бягате от конкретиката в картините си?

- Няма нищо конкретно в човешката душа. Тя е вселена. В нея има пространства и необятности. В картината има композиция, има ритъм, виждате колко са условни тези неща. Но ние сме така възпитани, че смятаме тази неща за нещо конкретно. Те не са. Конкретен е столът. Картината е едно платно и бои. А това, което е изобразено на нея, са състояния, внушения. Изкуството е магия, направена с бои и платно. Заклинание.

- Художникът все пак работи сам, в изолация. Не ви ли липсват срещите с ваши почитатели?

- Изкуството е енергийно внушение. То достига до зрителя и ти го усещаш. Няма добър или лош зрител. Или си, или не си. Възприемането на изкуството е също дарба, както и правенето му.

- Вие сте самоук художник. Но от нещо все пак сте се учили. От какво или от кого?

- Изкуството за мен е животът ми. То не е занаят.

- Искате да кажете, че нямате авторитети?

- Авторитети имам. От всички гении съм се учил. Авторитетите ми помагат дотолкова, доколкото изграждам моята култура и моите възгледи. А когато работя, влагам себе си. Служа си с изразните средства у мен. Всяко изкуство е уникално. Живеем във време, когато всички изразяват своето вътрешно "аз", а не кой какво е усвоил от други художници. Художникът е особено същество. Неговият труд се запечатва. Той е тленен, а платното - не.

- Понякога чисто битовите проблеми могат да потиснат духовността. Ето учителите например се бориха за повече пари и загърбиха за известно време "призванието"... Художниците могат ли така?

- Моето мнение е, че съсловието се бореше за материалните си нужди. Това е разликата между духовността и живота. Когато трябва да решим един социален проблем, трябва да го решим социално. А когато говориш за изкуство, се предполага, че си материално задоволен. Обществото вече търси изкуството, но художниците останаха много онеправдани. Те са изоставени отвсякъде. Държавата ги изостави, обществото - също. Материално никой не се интересува от това как се прави изкуство. Нещата са по-зле, отколкото при учителите, защото все пак те получават някакви заплати. Докато художниците и останалите хора на изкуството са ничии. Обществото само ги експлоатира. Вие влизате например в моята изложба и гледате картините, без да се интересувате кой ги е правил и е дал средства за тях. Изкуството е оставено на самотек, всеки решава проблемите си сам, докато учителите са социално защитени от държавата и обществото. Те са дори в много по-добра позиция, отколкото художниците. Ако направя хубава картина, обществото ще я консумира, но няма да я подкрепи материално.

- А как вие лично се справяте с бита? Освен с божията дарба, сте облагодетелстван с добър личен живот. Късмет ли е това?

- Аз имам късмет, че живея и работя с една жена, която ми импонира. Нашето съжителство е много съвременно и човешко. Когато живееш с един разбиращ те човек, тогава има и духовни успехи. Имах късмета в живота да развия изкуството си и благодарение на това, че имам и добро семейство. Катя е адвокат и е изключителна съпруга. Всичко става за сметка на нейния живот, на нейните успехи. Не й е лесно да живее с художник. Тя е поела една голяма отговорност. Не само я оценявам, но и много държа на нея.