Беше време, когато трябваше специални закони да осигурят материал за търгуване на фондовата борса. Затова масово приватизираните държавни дружества и приватизационните фондове насила и наужким бяха нарочени за публични дружества, акциите им бяха със закон натикани в Централния депозитар, а търговията с тях трябваше задължително да минава през борсата, за да я храни. Първа грижа на всеки инвеститор, придобил такова дружество - продукт на масово раздържавяване, бе да го "затвори": да изкупи дела на стотици служители, получили "трудови акции", и дребни акционери, купили акции с боновите си книжки; после дружеството се отписваше от публичния регистър и караше както си знае. Докъм края на 2004 г.



да си на борсата беше грешка,



за която мажоритарните акционери плащаха скъпо - едно публично дружество трябва да изпълнява десетки ограничителни условия, да харчи пари за междинни, за подробни, скъпи и губещи време годишни отчети. Видим смисъл от публичността нямаше, защото бе чиста фантастика да си въобразиш, че можеш да набереш капитал на борсата. Пазарът беше вял и ниско ликвиден, т.е. нямаше купувачи на фирмени акции. Но от 2005 г. насам, откакто в полите на Витоша се усети лъх на Европа, картината на фондовия пазар рязко се промени. В момента сме в



подем на борсов ентусиазъм,



десетки фирми чакат разрешение да пуснат акции, стотици тихомълком се готвят да се подредят на опашката на чакащите. Всяка нова емисия моментално се разграбва дори за малко да отбележим световен рекорд по брой заявки, подадени за една предлагана акция. Старозагорска пътностроителна фирма се оказа почти толкова атрактивна, колкото китайската "ПетроЧайна" (в момента най-скъпата компания в целия свят). Очевидно бе ненормално за акциите на която и да е компания да се подадат заявки на обща сума, надвищаваща цялото количество пари в обращение. То си е очевидна масова лъжа: заявителите са подали поръчки, които със сигурност не могат да платят. Достигнат бе предел, който поставя въпроси и вещае опасности. Затова се заговори за възможно "прегряване" и опасност от "балон" на фондовия пазар. И двете тези ми се струват преувеличени, но проблемът е реален: и емитенти, и инвеститори възлагат на капиталовия пазар нереални надежди. При това очакванията им са точно огледални.



Илюзията на инвеститорите



разчита, че меденият месец на софийската борса ще продължи. От две години насам само който не е участвал в първоначално предлагане на акции, не е спечелил. Досега, каквито и акции да купиш, със сигурност успяваш да ги продадеш най-много до няколко месеца, някои от тях със стотици проценти печалба, дори и "най-лошите" емисии досега са донесли на участниците печалби, няколко пъти по-високи от банковите лихви за същия период. Е, имаше случаи цената на някоя акция да падне под нивото на първоначалното предлагане, но за кратко. Пазарът е в подем и ден след ден борсовите индекси бележат поредни рекордни нива. Как да не се натиска човек да участва във всяка емисия, щом се появи? Как да не види, че всеки постъпва така, че заявките за новите акции стотици пъти надвишават предлаганото? Щом стана правило, се изпълняват само стотни части от заявените, как да не си поръча човек хиляда пъти повече, отколкото може да плати, та като му отрежат поръчката, все пак да се вреди за достатъчно акции, които да продаде на двойна цена след месец? Какво значение има за колко купуваш, щом след това винаги продаваш по-скъпо? Ето така се обяснява защо инвеститорите наддават на цени, в пъти надвишаващи дори най-оптимистичните очаквания, обявени в проспекта.



Заблудата на емитентите



е тъкмо обратна и все толкова нереалистична: повечето собственици, които напират да пуснат фирмите си на борсата, очакват евтини пари. Засега ги получават, затова никой не вярва в теорията на финансите, че собственият капитал е най-скъпата алтернатива за финансиране на един бизнес. От разговорите с не един успешно излязъл на борсата фирмовладелец забелязвам, че никой от тях не се измъчва от въпроса какво ще стане с цената на акциите му утре. И никой не изглежда тревожен какъв дивидент трябва да плати - и откъде ще го вземе, та да поддържа стабилен курс на акциите си. Дори ми се струва, че повечето емитенти въобще не възнамеряват да плащат дивидент. Засега не изглежда нужно, щом цените на акциите бездруго растат. Обаче всички финансови модели са категорични: цената на акциите зависи изцяло от дивидента. Не толкова от фактически платения, колкото от очаквания. Най-простата сметка колко ще струва една акция се нарича "модел на Гордън" и гласи, че цената е равна на D * (1 + g) / (r - g), където D е платеният дивидент, g - процентът на очакваното му годишно нарастване, а r е сконтовият процент, общият измерител на пазарната лихва. По каквито и очаквания да го умножаваме, ако дивидентът е нула или близо до нула, то дори цената на най-прехвалената акция ще е близо до нулата. Заслужава си да се замислят над това правило и емитенти, и инвеститори, защото то заплашва да попари надеждите и на купувачите, и на продавачите, блаженстващи на днешния оптимистичен пазар. Нито капиталът ще излезе безплатен, нито инвеститорските печалби ще са толкова добри, колкото изглеждат, а и загубили ще има повече на брой, отколкото спечелили (дори финансовият пазар няма КПД от 100%).