Италия изненадващо се съгласи в края на октомври да плати компенсации на Либия заради колониализма си от 1911 до 1943 г. и се очаква до дни да подпише споразумение. Италианският външен министър потвърди преди два дни пред Муамар Кадафи, че Либия ще получи магистрала за 6 млрд. евро, която ще свързва границите й с Тунис и Египет.

Двете страни могат да създадат



международен прецедент,



който да хвърли много държави в спорове кой какво дължи за колониализма в света. Със сигурност най-потърпевша би се оказала Великобритания, която почти до средата на миналия век се гордееше, че слънцето не залязва в нейната империя. Тежки проблеми биха възникнали за Франция, Португалия, Холандия, Япония, САЩ, както и за други по-малки колониални сили. Муамар Кадафи, който се представя за лидер на цяла Африка, би легитимирал претенцията си, защото би се превърнал в пример за другите африкански ръководители.

Италианският министър на външните работи Масимо д'Алема заяви на 29 октомври пред агенция АНСА: "Имаме дългове към Либия, но и фундаментален интерес да укрепим връзките си с този важен партньор". Той участва в колоквиум за депортирането на либийци през 1911 и 1912 г. на италианските острови Тремити в Адриатическо море. Всяка година на 26 октомври Либия прекъсва комуникациите си със света, за да фокусира вниманието си върху почитането на паметта на хиляди депортирани, много от които са измрели от глад и болести. Точният им брой не се знае, но според различни източници варира от 5000 до стотици хиляди. Кадафи се зарече да не стъпи в Италия, докато тя не плати компенсации за техните страдания. Той поиска от Рим също да направи ДНК тестове на цялото си население, за да се види колко много италианци имат либийска кръв. Това би доказало според него размера на престъплението.

Изявлението на Д'Алема има два съществени елемента, които обясняват



сензационния поврат



в италианската политика. Първо, "дългове към Либия"; второ, "фундаментален интерес" да бъдат уредени. Италия никога не е признавала какъвто и да е колониален дълг, който нито може да бъде изчислен, нито е платим. Освен това признаването по принцип на вина за колониализма би означавало, че Рим трябва да обезщети не само Либия, но също и Етиопия, Еритрея, Сомалия, че дори и Албания.

Обяснението защо Рим дължи нещо на Либия, но не и на останалите, както и защо се разбърза да уважи Триполи, се съдържа във фразата на Д'Алема "фундаментален интерес". Какъв е той стана ясно от съобщение на 16 октомври: "Италианската петролна компания ЕНИ планира да инвестира заедно с Либия 28 млрд. долара за развитие на нейното производство на нефт и природен газ. 10-годишната програма ще бъде поделена поравно между ЕНИ и либийската държавна Национална петролна корпорация". Съобщението на ЕНИ, разгласено от световните агенции, уточнява, че италианците се договорили също с Либия да продължат старите си контракти за добив на петрол чак до 2042 г., а на природен газ още повече - до 2047 г.

Вижда се, че когато им замирише на петрол и газ, и то в големи количества, италианците стават сговорчиви. Същото важи и за други, но либийският петрол има особено място в италианския бит и душевност. Той задоволява 25% от нуждите на страната от течни горива и не е спирал да тече даже в годините на най-строгата изолация, наложена на Кадафи от Запада заради подозрението, че спонсорира тероризма. Топлите отношения между Рим и Триполи са поддържани, независимо дали италианците са излъчвали ляво или дясно правителство. Доколкото е имало размяна на остри думи, те са оставали в сферата на чистата политическа реторика.



Първата крачка за затваряне на мрачните страници



от миналото направи на 9 юли 1998 г. правителството на левицата, оглавявано от Романо Проди. Тогава външният министър Ламберто Дини подписа с либийския си колега Омар Мустафа Монтасер декларация, в която Италия изрази съжаление за мрачните събития от историята, прието от Триполи като извинение за колониализма. Рим получи възможност да спаси лицето си, защото и Либия призна грехове. През 1970 г. Кадафи изгони италианците година след като свали монархията от власт със своята Първосептемврийска революция. После отне имуществото им. Тъй като ощетените не спираха да търсят правата си, той направи жест, като им позволи да се върнат в страната за работа, по семейни причини или за туризъм.

Истинският пробив стана по време на дясното правителство на Силвио Берлускони. Той дори не дочака Западът да затопли отношенията си с Либия през 2003 г., когато тя се отказа от оръжията за масово поразяване, а пръв от западните лидери посети Триполи още през октомври 2002 г. Само през 2004 г. направи още три посещения, като резултатът от тях бе пускането в експлоатация на 8 октомври с.г. на помпената станция Мелита в западната част на Либия. Тя нагнетява природен газ по 540-километров газопровод през Средиземно море до Сицилия. Проектът струваше 5,6 млрд. долара. Точно в този момент разчувстваният



Берлускони обеща на Кадафи, че ще му направи магистралата



Силното вълнение, изглежда, бе причина да забрави да напомни на либийския лидер за българските медици, които същата година вече бяха получили първата си смъртна присъда.

Сега идва ред на магистралата. По нея Италия ще се върне тържествено в Либия, защото тя ще плати "историческия дълг" на Рим към Триполи. Миналото ще излезе от политиката и ще се пресели в художественото творчество. Неслучайно точно на 29 октомври, когато Масимо д'Алема обеща компенсация за колониализма, Либия съобщи, че започва да снима филма "Дулм: Мъчителни години", чийто сценарий е писан по новела на Муамар Кадафи. Сюжетът е италианската окупация. Догодина, когато филмът излезе на екран, тя ще е спомен, чрез който официалната пропаганда в Триполи няма да подклажда омраза. Двете страни ще се смятат окончателно помирени, а Рим ще очаква Кадафи на официално посещение.