|
| Панчо Панчев - Дядо Пънч |
Панчо Панчев, или Дядо Пънч, е писател, изкушен в много жанрове. Роден е на 17 ноември 1933 г. в София. Завършил е руска гимназия и театрознание във ВИТИЗ (сега НАТФИЗ). Има около 50 пиеси, играни на наши и чуждестранни сцени, като половината от тях са за деца. Издал е и десетки книжки с гатанки, стихове, скоропоговорки...
------
- Ти получи две награди за детска литература тази година и една за цялостно писателско творчество, включващо и измишльотините ти за малчугани... Убеден ли си, че твоите стихотворения и пиески, приказки и гатанки са интересни за днешните деца? Не ги ли привличат повече Хари Потър и компания?
- Отговор на този въпрос дават най-добре многобройните ми срещи с децата (в училища и читалища, в детски градини и театрални зали)... Преминават като празници! Децата хем се забавляват, хем научават по нещо интересно и добиват заслужено самочувствие, когато познават отговорите на гатанките ми, когато разбират смешките ми и им се смеят. Когато забравят да шумят, завладени от интригата, и са готови веднага да се включат в предложената им игра, а после да ръкопляскат и на мен, и на себе си...
- Но после сядат пред компютъра или телевизора.
- Нямам нищо против Хари Потър, аз сега говоря за тези, които не са стигнали до него. За тези, които не бива и не можем да лишим от Зайченцето бяло, от Том и Джери, от героите на "Ну, погоди!", от мечето, което ги гушва, за да заспят. Когато поотраснат и започнат да заспиват сами, иска ми се да пренасят в сънищата си заедно с магиите на Хари Потър и подвизите на Крали Марко, и остроумието на Хитър Петър. Родители и учители, издатели и журналисти биха могли да ги подсещат за тези герои. Нещо лично - написах романа за деца "Дневник на слончето Моди", в който героят ми идва на гости у нас от Африка и така обиква родината ни, че... Уви, това смешно, интригуващо и изпълнено с доброта съчинение не получи отклика, който според мен заслужаваше, а и опитите ни с големия аниматор Стоян Дуков да го направим на анимационен сериал досега пропадат.
- Гледах ви неотдавна с Вели Чаушев, пък и преди на живо и по телевизията с Бате Асен (Лека му пръст!) колко ловко и убедително се превъплъщавате чисто актьорски пред публика. Това безусловно нужно ли е при контактите с деца?
- Задължително е. И не само при контактите с деца, а и пред аудитория от възрастни. Има поети, които убиват инак не лоши свои стихове при авторското си изпълнение. Затова пък има актьори, които с рецитацията си могат да превърнат поетически бурен в свежа и ухаеща роза. Аз не съм пръв рецитатор, но умея да забавлявам децата - пък съм завършил и театралната академия, макар и теоретическа специалност - театрознание. Сега съм предложил на Съюза на писателите да започне да провежда всяка година (заедно със Съюза на артистите и други институции) конкурс за рецитация на българска поезия в три раздела: класическа, съвременна и за деца. Със заключителен концерт на 1 октомври - деня на поезията. Смятам, че това ще е полезно за нейното популяризиране. Дано стане!
- Театърът, макар и главно за деца, те тегли цял живот...
- Да, посветил съм му много часове и години.
| - | Какво му е дереджето сега? Тръгна ли нагоре, или буксуването продължава? |
| - | Първо - положителното: поне в повечето софийски театри вече отново има публика, по-голямата част от нея са млади хора, много от тях са и с добър критерий - оценяват заслужаващото, а, от друга страна, не се церемонят да си тръгнат преди края на слабите представления. Второ - отрицателното: театрите явно или скрито се ръководят от режисьорската върхушка, на която започнаха да подражават и по-младите и която реди репертоара, основан предимно на тяхната самоизява или други интереси, а не на високите обществени цели на театралното изкуство. Може би тези думи не трябваше да ги казвам, за да не прозвучат като отговор на нанесени ми лични обиди от хора на театъра, който е синоним на целия ми живот. А може би вината е в липсата на онази грижа, която се полагаше за културата по време на социализма и която накара един убеден поет демократ да каже, че му липсва някогашната цензура, защото тя беше и художествена. Дали пък заедно с мен не остаря и вкусът ми? |
| - | Свикнали сме да оплакваме българската култура. Тя действително ли е на смъртен одър, или само дейците й са изгубили статуквото си и затова роптаят? |
| - | Аз започнах да отговарям на този въпрос още преди да ми го зададеш, и въпреки многото недобро, което мога да кажа за днешната ни култура и за държавната или на големите чорбаджии грижа за нея, според мен тя не е на смъртен одър. Сервантес и Паисий не са писали при по-добри условия от нашите. Ако си истински роб на перото и има какво важно да кажеш на читателите си, ти ще им го напишеш и гладен, и замръзнал. Аз не съм нито гладен, нито замръзнал (въпреки опитите на топлофикацията), но за една моя книга например, призната за най-доброто заглавие за деца през годината, получих хонорар, за колкото пари месечно възнаграждение учителите или може би синдикалните им подстрекатели се дърпаха сума ти време. И се питам - всеки учител всеки месец ли пише по една такава книга, защото аз я писах повече от година? |
- Но пък моята книга беше грамотно написана, не на езика на някои учители, повлияни от телевизионните водещи, които екат, мекат, не признават родителния и звателния падеж (това богатство на езика ни)... Дадох примера с книгата ми и учителите, добрите от които безкрайно уважавам, но аз роптая не за финансовите аномалии в живота ни, защото това е капитализмът, а за загубените морални ценности.
| - | А какви деца растат у нас? Веднъж ти намъмри писмено ученичка, че пише "карам изпит" и за други неграмотности. Децата ни достатъчно грамотни и възпитани ли са? |
- За неграмотните училището ли е виновно, родителите или цялото общество?
- За онези, от които заслужено недоволстваме, сме виновни всички ние - и родители, и учители, и университетски преподаватели. Не на последно място, както е шаблонът - телевизията и радиото, чиито изобретатели едва ли са предполагали, че някога пред микрофоните и на малкия екран ще застанат такива водещи като днешните, назначени от хора явно с тяхната ниска езикова и не само езикова култура.
| - | Нашата страна изобщо, която сме свикнали да ругаем за щяло и нещяло, не е ли наша функция? Каквито сме ние, такава е и тя. |
| - | Разбира се, че е и наша функция - но до известна степен. Защото много неща, от които страдат страната и народът ни, не ги решаваме ти и аз, а Бушовци, дори техните чорбаджии. Но тях не можем да ги обвиняваме и за безумните наши катастрофи по пътищата или за обществения ред и законите, които не спазваме, както и за многото си, оправдателно казано, човешки слабости, които достигнаха нечовешки размери. За това сме си виновни ние и донякъде днешният ни начин на живот. Как ще приобщаваме циганите (ромите), след като на практика ние усилено привикваме към отрицателното в тяхното обществено поведение! |
- Моето признато чувство за хумор ме прави оптимист, обаче съм голям поклонник и на черния хумор, затова се боя оптимизмът ми да не се вдъхновява от него. И все пак без него бих ли имал жизнеността си, след като напоследък на моя територия си дадоха колегиална среща три верни ми до гроб приятелки - кардиологията, онкологията и многоликата геронтология... Но да се върнем към бъдещето на страната ни! Как да заразявам други хора с оптимизма си, когато те ме питат например: А на теб защо с помощта на фалшиви свидетели една подкупна или лекомислена нотариуска подари гаража ти на твои съседи, след като ти редовно си му плащал данъка и имаш още куп доказателства, че не си се отказал от него? Това в коя държава става?
- Често изригваш по битови проблеми. Помня как веднъж "се изока" по телевизията: "Как имам право три пъти да се разведа с добри и хубави жени, а с една нелицеприятна, за да не кажа отвратителна, топлофикация трябва да живея гушнат до гроб!?" Хайде един личен въпрос - за да се разведеш и с трите си добри и хубави жени, писателството ли е виновно?
| - | Не. Убеден съм, че моето писателство не ни е пречело. Виновна е съдбата, която някои наричат Бог. Така ми е било писано. Аз мечтаех да имам една жена, пет деца и куче, които да тичат по големия двор на къщата ми, но не би. Затова пък имам три чудесни деца (без да броя двете ми внучета), чиито майки останаха мои най-добри приятелки. В моя частен речник срещу думата мечта пише - "нещо, което не се сбъдва". Сбъдват се желания и намерения. А мечтата е от друга, много по-висока категория. Ще ти споделя една моя стихотворна "сентенция" за мечтата. Досещаш ли се у кого има подобна: |
Мечтаех си за пържени картофи.
Обелих и изпържих два тигана.
Изхрусках ги с привкус на любов и
сега съм сит, но без мечта останах.
- При Валери Петров - "ти мечта за часовника точен: днес го имаш, но нямаш мечта..."
- Да. Човекът открай време се блъска по въпроса за мечтата. Както е известно, в драматургията, чийто роб съм цял живот, а и в другите литературни жанрове не е толкова важен резултатът (кой е убиецът). По-важен е процесът, пътят, който образите и действието изминават, за да стигнат до края.
Затова нека си поставяме непостижими мечти, нека вървим към тях с протегнати напред ръце и души, но нека не принизяваме високото (синоним на "мечти") със самозаблудата, че някога ще ги докоснем.
