Няма как да не повторя с леки изменения нещо, което вече писах на 13 януари 2007 г. на това място. Има сух реализъм зад куртоазията и снизхождението, с които бедните България и Румъния се търпят в богатия Европейски съюз. Изразяват го повтарящите се теми от анализите за поредното разширяване: около 30% на глава от осреднения брутен продукт за съюза и три милиона цигани.

Тези данни създават грижи и ги държат на ръба на упрека. Освен че са взети мерки срещу официалното наемане на българска и румънска работна ръка, в някои парламенти се говори за закони срещу свободното движение на ромите, следващи естествения Drang nach Westen на гладните.

Ако това беше сглупил да каже Димитър Стоянов и предстояха избори, със седмици щеше да е занимавка за медийните ни чучулиги, а не просто мазохистична сводка от информационния обмен за реакциите на евроразширяването. Щеше да има семинари на неправителствени организации и закани за съд. Щеше да роди парламентарна декларация и съответна комисия, която да проучи и осъди тези расистки уклони. Уви, приказките в този стил са чисто, та чак rein европейски.

Това обяснява защо държавните ни жени и мъже, захласнати по осъществения си идеал, не се сещат



да обърнат в предимство



данните за бедността изобщо и за циганите в частност. А ако някой се сеща, няма смелост да събуди с един прост въпрос съвестта на иначе тъй загрижените за България и Румъния по-богати членки от стара Европа. Въпросът е: "А защо са ни много циганите?" Възможният отговор донякъде оправдава и бедността.

Циганите ни са много, защото тук те са имали и имат добри условия за начина си на живот - както се казва, от векове и за векове. Ето доводи.

В България и Румъния православната църква е мудна, но не е стигала в мисионерската си ревност до инквизиция и гонения на друговерците. Нацията е слаба, но не се е подсилвала с пролятата кръв на малцинствата си. Държавата е разградена, но не е заграждала циганите в лагери на смъртта. Общините не изграждат подпорни стени покрай реките, но не са изграждали и стени около гетата. Науката е изоставаща, но не е използвала за напредъка си опити с расово и умствено непълноценни според нея хора. Здравеопазването е убийствено, но не е прибягвало до евтаназия и стерилизация на етнически групи. Образованието е неефикасно, но не е стигало до езикова асимилация на другоезичните.

Всичко това ни



води до един твърде конкретен въпрос:



"Може ли да си представите какво ще направят общинската администрация и полицията, ако в къща с неясна собственост, подготвена за ремонт или събаряне примерно в Рим, се заселят толкова цигани, колкото са се заселили в София примерно на "Стамболийски" 116?" С оглед на църквата, нацията, държавата, общините, науката, здравеопазването и образованието по нашите земи отговорът е лесен - за "Стамболийски" 116 нищо няма да направят и след няколко години там ще има чудесно гето с коренни жители, както е по-нагоре в "Татарли". С оглед обаче на европейската традиция бързо ще кажем, че за денонощие в произволна европейска столица западно от Братислава няма да има и помен от циганите, които нарушават обществения ред, правото на собственост и хигиенните условия. Пък ако ще в тяхна защита да се хвърли мадам Де Гроен.

И все пак не е съвсем така - традициите





и в Европа се променят към по-добро



Когато преди време бдителни граждани и възмутени журналисти обвиниха нашенските цигани, че си готвят патки и лебеди от виенските езерца, шарена група европейци защити тази естествена реакция срещу глада, поставяйки пародия на "Лебедово езеро" пред общината. Сега патки и лебеди пак изчезват, но все по-рядко някой се възмущава. Може би защото се разбра, че сред гладуващите има и чисти арийци.

Да не се прави нищо понякога е лошо само в относителен смисъл. В широк исторически смисъл това в повечето случаи е нещо добро: "нищонеправенето" е човешко търпение и условие за разбиране. То е запазвало и запазва една особена форма на живот. На нея й липсва култът към ефикасността. Чужд й е стремежът към задължителен успех. Не цени писаните закони. Няма нужда от държава. Но тъкмо така тя обогатява възможностите за човешко съществуване.

И за да не изчезне тази жизнена форма, многото цигани, които влизат с България и Румъния в ЕС, трябва да бъдат приети такива, каквито са. Те не просто са неприятен спомен за историческа вина, която трябва да се скрие под тъпите проекти и приказки за интеграция. Те обогатяват възможностите за човешко съществуване с напомняне за неговата безгрижна и номадска естественост. Тази естественост е до нас и в нас и е хубаво да остане заради човешкото разнообразие. България и Румъния са примери, че





такова съществуване е възможно



И то обогатява Европа с нещо повече от богатството на банки, молове, дворци, музеи, театри и опери. Със сигурност е неудобно и трудно, но все пак това богатство ни кара да виждаме историята откъм по-усойните й места, където повечето исторически постижения същевременно свидетелстват и за някогашно варварство, готово да избуее всеки миг. И (да прощава Макс Вебер) не е зле да схванем, че в известен смисъл е историческо предимство страната ти да няма протестантска етика и дух на капитализъм, но пък да има много цигани. Процентите от БВП на глава сигурно някога ще се наваксат. Многото ни цигани обаче засега са надежда, че България и Румъния няма да наваксат варварството, което стои зад реда, богатството и цивилизацията. И което се крие зад мили законови маски, когато циганите, забравили за кладите, газовите камери и стерилизацията, пак тръгнат на Запад.