Разбира се, че игрословните преиначавания са плоско остроумие, често пъти безвкусно. Но понякога те помагат в изтъркани словоупотреби да се появи моментът на съществената противоположност, с което нещата се изясняват по-бързо и по-ясно в сравнение с уж сериозни тълкувания, скриващи пълнотата на действителността. В този смисъл преиначаването подпомага истината по същия лесен начин, по който се решават особено трудни математически задачи с допускане на противното. Така например случващото се напоследък в българския либерализъм, представен я от ДПС, я от НДСВ, я от ГЕРБ, се разбира доста по-точно, когато се каже, че той е всъщност "лидерализъм". Също така социализмът на БСП, отнесен към предизборните обещания и следизборната им реализация, се схваща доста по-ясно и от пенсионерите, които покрай уроците на внуците по най-необходимия днес език бързо биха загрели, че почти винаги тая партия стига до "сориализъм". В подобен стил демократите стават "демокради", еколозите - "екоглози", а атакистите - "батакисти".

Но тия преиначавания засягат характеристики на отделни политически субекти, докато цялостното им определение би могло да се даде с "политически шубекти". Особено пък когато са на власт.



Шубето, страхът иде от много посоки -



Велики сили, чужди инвеститори, напористи съпартийци, национално отговорни бизнесмени, наркотрафикантски и медийни канали, съперничещи министерства, ревниви любовници, ДС, КГБ, ЦРУ, ФСБ, Мосад и т.н. Съобразяването с тях и лавирането между тях обикновено се бърка с идеята за политика, изразяваща се в публично, открито обсъждане и решаване на засягащи цялото общество въпроси. Именно оттук иде истинският страх като основно настроение, изразявано най-точно с израза "нещо ме е шубе". Или казано и научно, и разбираемо: политическите шубекти страдат от политическа агорофобия, страх от открити, площадни пространства.

Тая болест е позната от древността и е характерна за недемократичните управления. Като повечето страхови комплекси почти винаги се проявява в осъзнато недопускане на причината на страха - гражданската воля - в защитения кръг на професионалната политика с довода, че не бивало да се действа популистки. Защото имало проблеми, за които публичните обсъждания и решения били опасни. Въпросът е за кого? Очевидно - за политическите шубекти, които безстрашно твърдят, че в затвореността си защитавали цялото общество от самото него.

Впрочем самата идея за професионализиране на политиката е симптом на недемократичност, колкото и тя да се замества с повърхностна откритост като публични регистри, медийно осветяване на партийния и личен живот, срещи с избиратели и т.н. В това заместване политическото изчезва, за да си остане тайно занимание за малцина, от което най-често страдат мнозина, а се облагодетелстват гореизброените причини за осъзнатия страх: Велики сили, чужди инвеститори, напористи съпартийци, национално отговорни бизнесмени, наркотрафикантски и медийни канали, съперничещи министерства, ревниви любовници, ДС, КГБ, ЦРУ, ФСБ, Мосад и т.н.

Българската история е отличен пример за това: всички важни решения се взимат в тясно политически кръг, докато обект на широко обсъждане и референдуми са най-вече последствията от национални катастрофи, тайни съюзявания и промени в държавното управление. Това е исторически източник на страх, който политическите шубекти по инстинкт забравят - все пак почти всички всенародни допитвания у нас са провеждани в условия на ограничен суверенитет и присъствие на окупационни войски.



Съвсем пресни симптоми за тая агорофобия



се проявяват и напоследък. Тъкмо преди гласуването на бюджета за 2008 и окончателното решение за т. нар."плосък данък" българските политически шубекти взеха да се занимават с проблемите на партиите си, с изчисляванията на мнозинства в роящи се парламентарни групи, със смяна на министри и главни секретари, с харчене на бюджетни излишъци за инфраструктурни проекти, чрез които със сигурност ще се дофинансират обръчите от "кръгове" и т.н. И нито дума за откритото поставяне на широко политическо обсъждане на действително същностните промени във финансовите взаимоотношения между държавата и гражданите. Да не говорим пък за избори, които тъкмо нестрадащите от агорофобия политици предизвикват, когато искат да получат мандат от обществото за провеждане на нова, коренно различаваща се от досегашната им политика. Този страх е напълно обясним: току-виж хората излезли да гласуват за политика, която и най-аполитичните смътно схващат открай време като общо дело за добруване на колкото се може повече хора, добро съграждане от съграждани. И по възможност - безстрашно.