|
| Димитър Денков |
Дори и искрено да са споделяли девиза, събрал просветителския ентусиазъм на буржоазните университети и самоотвержения сантиментализъм на руското народничество, нашите студенти досега винаги са били отделна и привилегирована част от народа. Да си студент беше постижение. То те откъсваше от т. нар. "народни маси" още с тежкия образователен път с пет до седем матури и приемни изпити, като в университета, академиите, висшите и полувисшите институти се промъкваха най-много до 25 % от средношколците. Разбира се,
в това поточе имаше струйки от облагодетелствани:
за заслуги на родителите им - прословутите активни борци против фашизма и капитализма; за интегриране на малцинства, най-вече турското; за родените в гранични области; за дообразоване на пролетариата в системата на рабфак и др. Имаше и забрани да се следва - ако не изобщо, то в определени специалности - за потомци на недоубитата буржоазия, провинили се в казармата, битово "разложени", психически болни и т.н.
Но все пак студентите бяха малцинство - щастливо и в известен смисъл безгрижно. Това ги отличаваше от народа, който работеше по планове и норми из заводи, учреждения и кооперативи и издържаше бъдещите висшисти. Залудо, както се оказа, след като изработеното се окраде или разпродаде на безценица, а много от тогавашните студенти напуснаха страната, осигурила им безплатно следване, общежития с нищожен наем, купони за стотинки, стипендии, намаления за баня, кино, театър, транспорт и детска градина, та дори и аборти с предимство. А после разправяйте, че нямало безплатен обяд... Но това е сега, а тогава дългът към народа бе подчертаван не само словесно: прекъсналите по слаб успех работеха по осем месеца в производството; имаше задължителен трудов семестър в селскостопански бригади, като заплатите - ако изобщо се стигаше до тях след приспадане на храната - бяха мизерни. Но при смешните цени на пиенето всеки лев стигаше за купона, който тресеше на 8 декември хижи, ресторанти и квартири. А понякога и достолепната сграда на Ректората. Там свиреха джазсъстави, даваха интелектуалски филми, артисти правеха смешки, а към 3 сутринта зам.-ректорът по идеологическата част - професорът по етика Кирил Нешев - разливаше шкембе-чорба в мензата.
Така или иначе, девизът на бонсистите звучеше вече фалшиво.
За тях той беше защита срещу възможното обуржоазяване на студентите; по време на социализма в него личеше откъснатостта от народа, към който студентите трябваше да се върнат - най-често като началници. Държавата гарантираше това със задължителни разпределения и щатни таблици. От тях се отърваваха малцина, но все пак висшето образование даваше престиж и шефска перспектива. Съчетано с националния манталитет, това успиваше протестния потенциал на студентите, които рядко вкарваха в народа порива на младите, ако не виждаха възможности за лично облагодетелстване.
Така е и в днешните демократични времена, но вече "Където народът - там и ние" важи почти буквално. Да си студент сега е лесно, завършиш ли как да е средно образование. Достатъчно е да искаш и си в някое от стотината висши училища и колежи. Напънеш ли се повече, ще си сред тия над 18 000 българи, които следват в чужбина - предимно в Германия. Като студент може да отидеш и на бригада - най-вече в САЩ и Англия, където ще работиш на две-три места. Това е почти легалният начин да вържеш годината, както го правят полулегално над 700 000 твои сънародници. Но най-често ще работиш нещо у нас - обикновено без връзка със специалността ти. Формално ще си студент, реално няма да се различаваш от всички в едно важно отношение: както ти, така и те ще работите, лутайки се в хаоса на оцеляването. Нещо твърде далеч от университетското гледане на нещата откъм подредената им, учена страна, която народът колкото уважава, толкова и презира. Просто тя не дава манджа тук и сега, което е сигурен довод, че няма да дава и в бъдеще. Това е едно от малкото неща, за които
мнението на народа и правителството съвпадат
И ти, както и повечето от колегите ти, с които почти не се познаваш, защото рядко се засичате из аудиториите, започваш да мислиш същото и да правиш компромиси със студентския си дълг. И се лъжеш с модни програми, и ти измислят немислими задължителни и избираеми курсове, и плащаш за написване на дипломни работи, и търпиш тъпи преподаватели. Не ти пука, че пазарът е залят от фалшиви дипломи, че растат таксите, че изчезват всички традиционни придобивки на съсловието, че се измъкваш от апатията в чалготеките.
Както и да е: ако не си днес на работа, имаш студентския си празник, а на празник народният гений пожелава: "Като сме най-зле, тъй да сме!"
Е, зле сме...Ха наздраве!
Късмет голям, че жената имаше щастлива ръка и Чичо Сам даде зелена карта. Иначе още щях да духам супата. И като дойдох в САЩ, хоооп, тези статии дет ги бях публикувал и мислил, че съм си губил времето, отвориха доста вратички. Всъщност един месец преди да тръгна си пуснах сиви-то на Монстъра и дойдох в САЩ с уредено интервю. Първият път не успях, стигнах до финала, ама взеха другия кандидат, имал по-голям опит. На второто интервю обаче ги тръшнах всички. Към края на четвъртия месец вече работех.
. За 16-ка не са ни стигнали парите.
