-----

Младен Киселов е роден в Русе, в семейството на театрали. Ученик е на Стефан Сърчаджиев и Методи Андонов във ВИТИЗ и на Анатолий Ефрос в московската театрална академия ГИТИС. Поставил е над 140 спектакъла у нас - в Русе, Пловдив, Кърджали, Бургас и Шумен. Има десетки постановки в Русия, САЩ и Канада. В момента завежда катедрата по театрална режисура и преподава актьорско майсторство в университета "Карнеги Мелън" в Питсбърг, най-старото театрално училище в Щатите. Наскоро в Сатиричния театър постави "Старчето и стрелата" по повод 75-годишнината от рождението на драматурга Никола Русев.

------

- Г-н Киселов, как пиесата "Старчето и стрелата" на Никола Русев с характерния си за времето "езоповски" език кореспондира със съвремието ни и неговия по-директен изказ?

- Истина е, че езикът на "Старчето" е донякъде "езоповски", както казвате. През 60-те години, когато се роди пиесата, това беше характерният за театъра, пак и въобще за изкуството ни, език. "Старчето и стрелата" е всъщност една поетична сатира, ако мога така да се изразя, много близка до класическите образци на трагикомедията. Иносказателността на Езоповите басни не ги прави по-малко остри и значими за всички времена, не е ли така?

- До голяма степен е така.

- Затова може би т. нар. "директен израз" на нашето време е по-скоро един голям недостатък отколкото качество. Бедността на въображението на съвременния разказвач води до "директен израз". Не чувствате ли липсата по сцените ни на голямата метафора и голямата поезия , водещи към пробуждането на дълбоките чувства на доброто и човечността, на които българинът е все още способен?

- А способен ли е?

- Поне на мен ми се иска да вярвам, че е способен. Поради ужасната бездуховност, в която сме принудени да живеем, съвременната интелигентна българска публика жадува за голямото, вълнуващо, помагащо да живеем изкуство. Не че нямаме примери на такова изкуство по сцените ни днес. Но са по-скоро изключение отколкото правило.

- Думите на хан Телериг от пиесата: "...да кажеш, че правиш всичко за род и родина, е най-хитрото обяснение за всички политици", само за нашите ли политици важат или и за всички по света?

- Това е една от любимите ми реплики в пиесата. Радвам се, че се спирате на нея. Кольо Русев е забил стрелата си в самото сърце на политическата Демагогия с главна буква. Много точно казано, макар че в пиесата репликата е малко по-различно формулирана. Същността е тази, която казвате - използването на големите духовни изрази "Род" и "Родина" като хитро тайно оръжие да постигнеш личните си дребни и мръсни политикански цели. Винаги е било така - и преди и след Христа търговците са се стремели да влязат в храма, защото силата на чувствата у вярващите е голям стимулатор за развихрена търговска дейност. В Америка има израз: "Секс и дух се продават", което директно свързва двете най-чувствителни неща у човека - тялото и духа, с продажбата на стока. Изгонването на търговците от храма е едно от най-паметните неща, извършени от Христос, но след като той беше разпънат на кръста, те спокойно се върнаха там. Нямаше вече кой да ги гони. И така до наши дни - светът е пълен с примери за тази процъфтяваща демагогия на политиците търговци, които под знамена с всякакви цветове разпалват войни, нахълтват в чужди държави или в частния живот на хората, убиват и грабят в името на най-свещените две неща - "род" и "родина".

- Страхът и предателството са водещи чувства в пиесата. По-рафинирани ли са днес предателството и страхът?

- Предателят и страхливецът никога не признават, че предават или че се страхуват. Предателството се нарича "вяра в други ценности", а страхът е просто "предпазливост". В наши дни понятията са вече дотам рафинирани или по-точно - размити, че ако наречеш някого предател или страхливец, рискуваш да те погледнат сякаш си откачил или безнадеждно остарял. При тоталната загуба на критерии в днешния наш свят вече няма универсални ценности. Когато отидох в Америка и се запознах с речите на американските президенти, бях изумен колко много си приличат с речите на генералните секретари на КПСС, произнесени по същото време отсам Желязната завеса. Същите думи, същите изрази - "свободата на човека", "независимостта на народите", "международния мир", "сътрудничеството", "борбата с бедността на Третия свят", "разоръжаването", "грижата за природната среда", "интересите на родината"...списъкът е безкраен. Страните от Източния блок бяха наречени преди 89-та година "народни демокрации". И до днес севернокорейската държава-затвор се нарича "народнодемократична република". И едната от двете най-могъщи партии в Щатите също носи името "демократическа". Тази световна нравствена всеядност днес, наречена за удобство "демокрация", "род", "родина", каквото искате... е най-удобната формула на болшинството политици да оправдаят всичко, което правят с едничката цел да се докопат до властта. И въпреки цялата тази демагогия и "рафинираност" - предателството и страхът в края на краищата си остават просто предателство и страх, нищо друго.

- Някои от днешните българи са обзети от нихилистични чувства. Какви са вашите наблюдения - по-различно ли гледаме от американците на родината си?

- Понятието "родина" се размива днес все повече. А трябва да говорим все по-високо за Родината с главна буква. Моля да бъда разбран правилно. Родината е по-голямо нещо от всички нас, взети заедно, по-голямо от крещенето на малки групи по улиците или денонощното промиване на мозъците по телевизиите с тъпото туристическо фолклорно умиление. Родината очаква от всички нас интелигентност и истинска вяра в нейната благословена сила да излекува както себе си, така и всеки от нас поотделно от тумора на нихилизма. 500 години нихилизъм и приспособяване към изискванията на Отоманската империя не успяха да убият всичко и всички в тази наша малка нещастна родина. Дойде Апостола Левски, смени само една буква в думата "родина" - вместо малкото "р"на обикновените хора сложи отпред своето главно, апостолско "Р". И като нарече страната ни Родина с главна буква - събуди с това ценните спомени за достойнство и сила на духа у тия жалки роби, с които общуваше. Нихилизмът е робско чувство. То е родено от отчаянието, че сме безвъзвратно загубени. Така ли е обаче? Отговорът на "Старчето и стрелата" е "Не!" и в този смисъл това е една антиробска, антинихилистична пиеса и затова - много навременно бе да бъде възстановена именно сега. Именно сега, когато главното "Р" на Апостола е отново тихомълком сменено с малкото "р" на новите български нихилисти - духовните роби на новите империи, които се настаняват у нас.

- Само при нас ли е така?

- Ами американците в това отношение могат да ни бъдат чудесен пример на едно противоположно на нашето отношение към себе си. Във всяко американско нещо те виждат скрита някаква голяма ценност. Това чувство за собствената стойност у някои американци води дори до нелепо самодоволство. Или по-лошо - до наивна самонадеяност и самоизолация от останалия свят. Но от друга страна, тази същата свръхвяра в себе си и в своята способност да възкръсваш след всяко бедствие може да доведе и до истински национален подем и обединение в моменти на опасност. Такива бяха дните след 11 септември, например, когато цяла Америка застана като един в подкрепа на ранения Ню Йорк. По онова време Америка беше наистина възхитителна!

- Какво от опита си в Америка пренасяте у нас?

- Трудно е да се пренесе нещо от опита ми в Америка тук. Условията на работа там и тук, отношението на хората към задълженията им, организацията на процеса, ефективността на труда - всичко е коренно различно. Как да го обясня? За най-малкото нещо, което трябва да се извърши по подготовката на един спектакъл в Америка, има предварително сключен договор с този, който трябва да го извърши - с ясни отговорности и срокове. Всяка репетиция по правило завършва с половин час съвет на творческия и техническия екип, където възникналите при репетицията въпроси се решават в момента. Нищо не се оставя за утре. Там гледат да избегнат всяко трудово взаимоотношение, при което може да има неяснота по това кой пие и кой плаща. Затова и се работи отговорно и всъщност много леко. У нас при възникването на проблем не е ясно кой трябва да го решава и затова всички решават всичко. Това е гигантско губене на време. Ние просто работим безсистемно. Пренасянето на едни американски принципи на работа, построени върху системност, в нашата лишена от всякаква системност среда, в която властва случайността, е празна работа. На нас в организацията на театралния процес ни липсват "първите седем години", както се казва. Освен това режисьорът там има задължително асистент, а помощник-режисьорът, който при нас е безгласна буква, там е главно действащо лице с трима асистенти и има пълната власт над всичко и всички. Но заедно с това и носи пълната отговорност за спектакъла. Там има отделен художник по осветлението, която фигура в българския театър въобще липсва, има много строги правила за работа и почивка, което при нас също липсва, и така нататък. Различна планета, няма място за сравнение, а още по-малко за пренасяне у нас. Ако се направи опит за пренасяне, трябва да се преорганизира целият производствен процес в българския театър с основно преразпределение на функциите и отговорностите на участниците. Не казвам, че е невъзможно, казвам само, че ще е бавна и трудоемка работа.

- Наистина ли в Америка, ако не даваш максимума от себе си, те изхвърлят зад борда?

- Вярно е. Зад борда има безброй лодки и във всяка има по един морски вълк, не по-малко страхотен от тебе, който само чака ти да бъдеш изхвърлен, за да се покатери на мястото ти. Техните кораби винаги са с издути и здрави платна, защото всички моряци от време на време поглеждат към лодките с вълците, дето чакат долу край борда. И този поглед им е достатъчен, за да хукнат да мият след това палубата, да се катерят по мачтите и да дърпат въжетата с двойна енергия и всеотдайност.