Няма работно време, началници, трудови договори, осигуровки и заплати. Няма писани правила и не е сигурно дали ще изкараш пари. Има обаче колеги, конкуренция и качество. Не е ясно и какво точно е това - свободна професия или дъното. Просия или алтернатива. За някои са просто досадни мързеливци, които живеят на гърба на обществото, други ги смятат за забавни, има и такива, които изобщо не ги забелязват.

Няма да видите лицата им по билбордове, нито албумите им в музикалните магазини. Те не рекламират известни марки дрехи или парфюми, не продават в милионни тиражи. Обаче са там - в подлеза, на ъгъла, на улицата, по пейките в парка. С китара, гъдулка, акордеон, тромпет, саксофон - изобщо с всичко, за което се сетите.

Делничен ден, около 13.30 ч., подлезът при Министерския съвет в София. Хора непрекъснато минават в двете посоки, някои говорят по телефона, други ядат сандвич или пица, трети просто бързат за работа. Група туристи обикалят антикварните магазини и снимат навсякъде. Долу е студено и мрачно. Няма прожектори или аплодисменти, по-скоро безразличие и досада.

"Отначало ме беше много срам, направо страшно, но реших да пробвам и видях, че мога и сам да си изкарвам някой лев допълнително, и така", казва 18-годишният Тодор Стоянов от Велико Търново. Той свири на цигулка в подлеза от една година. В занаята го е "посветил" негов приятел, също музикант. Казва, че улицата му е помогнала да превъзмогне сценичната треска и вече не се притеснява. Не се възприема като просяк и твърди, че за един музикант е важно да излиза на всяка сцена.



По-добре да съм роб на себе си,



отколкото да ходя да слугувам някъде, както правят повечето хора. По този начин ми остава и много повече свободно време. Когато имам нужда, идвам и вадя калъфа, казва той. Твърди, че изкарва по 15-20 лв., може и по-малко, зависи от деня. Не може обаче да свири по цял ден - час-два, не повече. Набляга на класическата музика - любимите му композитори са Бах и Моцарт. Използва времето на улицата и за упражнение на нещата, които учи в музикалното училище "Любомир Пипков". Казва, че със сигурност ще бъде музикант и няма намерение да напуска България, защото талантът си е талант, където и да си. Единственият музикален стил, който не харесва, е поп-фолкът. Иначе твърди, че трябва да се слуша всякаква музика.

Освен със срам и притеснение обаче един уличен музикант може да се сблъска и с други неприятности. "Имаше един период, в който полицаите ме гонеха, но какво да ги правиш - ченгетата са си ченгета, трябва да вършат някаква работа", разказва Тодор. Отървал се с помощта на всички, които работят в подлеза. Признава обаче, че няма разрешително да свири на това място.

За да избегнат разправии с полицията, музикантите трябва да поискат разрешение от общината, като посочат мястото, където искат да свирят. След като получат документа, данните се изпращат в полицията. Изискванията са да не се нарушава общественият ред, т.е. да не се свири в часовете от 14 до 16 и след 22 ч. Музикантите не трябва да пречат на движението на коли или пешеходци, както и при провеждането на мероприятия. Освен това е забранено използването на усилватели. При кандидатстване за разрешително не се плаща такса. От общината обясниха, че това е широка практика, защото в повечето случаи става дума за възрастни или хора с увреждания. Пък и много често уличните музиканти внасят допълнителен колорит в градската среда. По данни на столичната община към момента са издадени 28 разрешителни.

В повечето случаи при уличните музиканти няма установени територии или ограничения. "Място има за всички", казва друг музикант. Има обаче нещо като график. "Te са тука до два и половина, после почвам аз", обяснява 72-годишният гъдулар Тодор Захаринов. След това



бърка в портфейла си и вади златен медал



от копривщенския фестивал по самодейност. "Да видите първо кой съм и какъв съм". Не си спомня от коя година е, само, че е било по времето на Петър Стоянов. Предпочита да свири на улицата, отколкото да седи вкъщи пред телевизора и казва, че не го е страх от бабата, ако се върне без пари. "Ако изкарам некоя стотинка за ракията - изкарам, ако не - живи и здрави", казва той. Признава обаче, че малко се срамува, защото много хора го смятат за просяк.

"Те" са бандата "Весели момчета". Групата е от петима души и свири на улицата вече 6 години. Не без самочувствие твърдят, че са най-добрата улична банда, която освен в подлеза излиза и на по-голяма сцена. "Имали сме участия в почти всички телевизии, ще ми е по-лесно да изброя тези, в които не сме били. Доста често свирим по ресторанти и частни партита, и то без никаква реклама - само оттук. Хората минават, чуват ни и питат: "Можем ли да ви наемем", разказва основният певец на групата Светослав Калвин.

Пред тях стои поставка с първия албум на групата, издаден през 2003-а. Белгийски бизнесмен ги чул и им предложил да запишат акустичен албум с парчетата, които изпълняват. Оттогава са продали около 5-6 хил. копия само на улицата. Сега подготвят два авторски сингъла и се надяват да ги завъртят по радиостанциите. "Улицата не e достатъчна. Голяма част от нас са работили в професионален хор. След като настанаха мътните времена, хорът беше съкратен през 1998 г. Тогава трима ентусиасти от хора решават да създадат група "Весели момчета", разказва Калвин. Момчетата не се притесняват от това, което правят, защото смятат, че го правят добре.



На улицата няма ограничения,



всеки може да си опита късмета - ученици, студенти, бивши химици, монтьори, монтажници, безработни музиканти. Не всеки обаче става. "Вече има навсякъде. Тука по цял ден бръмчат и който може, и който не може", казва акордеонистът на групата Александър Попов. А Калвин допълва: "Понякога са добри, но има и случаи, когато направо ме е срам да се обърна и да ги погледна, защото то не е музика, а дрънканица".

Момчетата казват, че не могат да свирят и да пеят по цял ден. Работното им време е около 2 часа. "През първите десетина дни се притеснявахме, след това всичко беше ОК", разказва един от основателите - Тодор Митев. До него стои басистът Десислав Ангелов. Днес е сменил баса с ритъм-китарата, защото Тодор не носи неговата, а петият член на групата - Митко Ангелов, води предаване в столична радиостанция и не е "на работа". На месец може да се изкарат 200-300 лв., обяснява Десислав. Той е инвалид и преживява с пенсията си и парите от улицата. Има семейство, жена му също се занимава с музика, двамата пеят в хор.

В подлеза не липсва публика, от изхода на метрото постоянно излизат тълпи и задръстват стълбите. Някои от тях поглеждат групата с усмивка, други са изненадани, трети се мръщят. От време на време някой се спира и пуска пари в "касичката", после бързо отминава. "Става да скалъпиш двата края, да преживееш, но да забогатееш - не", казва Калвин.

Момчетата разказват, че много пъти са им предлагали да отидат да работят в чужбина, но твърдят, че това не е за тях. Всички в групата имат проблеми със зрението - трима са незрящи, двама виждат по малко. За да работиш в друга държава, се иска мобилност, каквато те нямат. Там не можеш постоянно да седиш на едно място. Иначе пари се изкарват. "Един приятел разказва, че в Испания е много добре, там са като нас - южняци - гореща кръв - и много се радват на музиката. За около три месеца можеш да се върнеш с 5-6 хил. евро", разказва Калвин. "Ние сме националисти по неволя", шегуват се другите.

В бита на уличните музиканти не липсват и куриозни случки. Често пъти се превръщат в атракция за туристите, които се снимат с тях, купуват си албума им, дори искат автографи. В други случаи пък се събира много публика и изпълненията се превръщат в концерти. "Веднъж във Варна запушихме един площад, идват полицаите и ни викат: "Спрете, че няма откъде да се минава". После ни заплашиха, че



ще пеем в дежурната



Ние им казваме: "Ако си платите, няма проблем". Не се стигна дотам, защото казаха, че нямат пари, и ние си тръгнахме", разказва Тодор. И допълва, че хората често пеят с тях, а особено по празниците, когато всички са почерпени, си поръчват песни или се започва с откровения от типа: "Ти мене уважаваш ли ме?".