Подлуди ни коледният милиард, дето държавата ще похарчи до края на годината. Всеки у нас има идеи за наместването му, така че сумарните щения за харчене на държавни пари надхвърлиха не само очаквания годишен излишък, не само трупания от 1997 г. фискален резерв, но и брутния вътрешен продукт за една цяла година. Не че има полза някаква от такива приказки, но поне привлякоха внимание към фискалните натрупвания и тяхната употреба. Засега липсва удовлетворително обяснение



за какво ни служи резервът



Ако зададете този въпрос, държавните началници от всички нива в един глас ще повторят приказката, научена от читанката на Международния валутен фонд: В резултат от финансовата стабилизация кредитът в България расте със скоростта на взрив. Той създава платежоспособно търсене на стоки, голяма част от които не се произвеждат в страната. Те се внасят, а увеличените разходи за внос са причината за рекордния дефицит в платежния баланс. За да удържи ръста на този дефицит, държавата трябва да облага българските граждани и фирми, за да намали парите, които те могат да харчат, и така да създават дефицит. Част от събраното от данъци не бива нито да се разходва, нито да се инвестира националната икономика, а трябва да се трупа и да се "стерилизира", т.е. да се изнася от страната и да се депозира в чуждестранни банки, нищо че по тези депозити ни плащат няма и 4% на година. Без да се връщаме за пореден път на въпроса доколко е вярно всичко това (а логиката е нагло фалшива!), редно е да се запитаме



може ли натрупаното да носи полза



дори и без да нарушаваме повелята за стерилизация, наложена на кабинета от големите батковци, диктуващи икономическата му политика. Един от вариантите е да се създаде правителствена корпорация, на която да се повери управлението на фискалния резерв. Такива правителствени инвестиционни фондове (sovereign wealth funds) си имат десетки страни. Един от тях, Китайската инвестиционна компания (КИК), само за няколко месеца стана страшилище за световните финансови пазари, показа рентабилност, в пъти надхвърляща доходността на търговските портфейли, и накара няколко държави да въведат ограничения за придобиване на техни фирми от чужди правителствени инвеститори. Ясно е, че големите батковци няма да благословят създаването на БИК по модела на КИК. Трудно ще е да се преборим с подозрението в корупция и малоумие в активното инвестиране. Никое от наложените ограничения не пречи обаче на нашата държава да приеме програма за



насърчаване на инвестициите в чужбина



на български фирми и граждани. А българските преки чуждестранни инвестиции нарастват с месеци. По данни на БНБ за 12-те месеца след юни 2006 г. те са скочили повече от двойно от 128 млн. до 310 млн. евро. И това е видимият връх на айсберга, деклариран пред централната банка и регистриран по номинал. Реалният размер на вложенията на българи в чужбина се оценява на няколко десетки милиарда. Това са пари, спечелени от стотиците хиляди български гурбетчии и вложени в техни собствени фирми в странство. Това са пари, предпазливо заделени от наши капиталисти по сметки на техни офшорки в чужбина, които те предпазливо и постепенно влагат в чуждестранен бизнес. Чорбаджийският бизнес модел се оказа изключително устойчив. Вижда се с просто око, че вместо да се развиват като мащабни корпоративни предприятия, успешните български частници търсят диверсификация в други браншове, а напоследък и в други страни. Главните причини са три: чорбаджийският модел е най-успешен в дребни до средни предприятия и е най-ефективен в малки ниши на пазара; големите корпорации успешно изместват българските дребосъци от пазара на масови продукти и услуги, но са абсолютно безпомощни в специфичните ниши; и накрая - за едно поколение не се натрупва капитал, колкото е нужен за бизнес в индустриален мащаб, а не са много хората у нас, които са готови да се преквалифицират от чорбаджии в управители на публични капиталови дружества. Отказът на родния частник от промяна на мащаба не значи, че вложенията му са неефективни. Напротив. Дори в чужбина те бележат рентабилност в пъти над доходността на корпорациите. При тези български чуждестранни инвестиции



държавата може да помага и да печели



от тяхната свръхдоходност. Достатъчно е да се впрегне част от "стерилизирания" фискален резерв в програма за сателитни инвестиции, т.е. за купуване на миноритарни дялови участия в задгранични български инвестиции с ангажимент за обратно изкупуване от подпомагания частник при предварително договорена доходност. Добрият пример ни дава американската държавна корпорация ПЕФКО, която финансира само частни инвестиции - и с дялов капитал, и с държавни гаранции за вложеното. Вложенията в чужбина са точно толкова част от богатството на нацията, колкото и инвестициите в страната. Ако ги подпомага, българската държава ще си създаде траен източник на вносен доход. Така връзката на българските чуждестранни предприятия със страната се стабилизира, от бягство на капитал външните инвестиции се обръщат в териториална експанзия на българската икономика.