Корабът по природа е съоръжение, което предоставя вихрено пиршество за всякакви любители на символиката. "Летящият холандец", крайцерът "Аврора", "Титаник", "Пияният кораб" на метежния французин Артюр Рембо, броненосецът "Потьомкин" или "Мария Селеста" - все са съдове, реални или въображаеми, отключили хиляди въображения за изкуство и рефлексии...
Няма да скрия, че новината за петимата български моряци, задържани за трафик на кокаин от Латинска Америка към Европа и Близкия изток, ме усмихна чисто литературно. Петимата българи, освен че са петима, са от два кораба, наречени
съответно "Петимата от РМС" и "Лиляна Димитрова"
(Лиляна Димитрова, - за който не е бил комсомолец, - е една от Ремсовата петорка).
Корабът сам по себе си е метафора (на гръцки думата означава нищо повече от "пренос, превоз, транспорт"). Какво превозва един кораб, освен че за момента е работа на екипажа и капитана, по-късно се оказва ценен исторически концентрат, повод за експедиции, дисертации и опери.
"Петимата от РМС" през 2007 г. превозва кокаин, което е достойно както за анализ, така и за бурлеска. Нека си спомним, че корабите, носещи имена на светци, често са имали и дървени изваяния на тези светци на носовете си. Светецът следвало да бъде небесен закрилник на кораба и мисията му. Героизираната петорка от РМС-а играеше ролята именно на комунистически светци; голяма част от комунистическата символика въпреки атеистичния характер на идеологията копираше религиозните методи за сакрализация на вождове и герои от църквата.
Можем дори да си представим Петимата от РМС-а - Йорданка Николова, Лиляна Димитрова, Александър Николов, Адалберт Антонов-Малчика и Свилен Русев, скулптирани на носа на морския съд,
как гледат в бъдното,
където септември ще бъде май, и бдят над кораба в пълното му с опасности плаване... Можем да го направим, без да се задоволяваме с иронията, а отивайки по-нататък, към зората на нашите страсти и въжделения.
Всъщност на кораба "Петимата от РМС" се сбиха, в своите крайни и непримирими форми, двата полюса на човешкия мотивационен ресурс. Сбиха се пазарът и идеалът, според кой както ги разбира.
Казвам в крайни форми, защото идеалът на младежите от Работническия Младежки Съюз, загинали безвреме и трагично, беше само параван, зад който не се криеше друго освен могъщ нагон за власт у находчиви авантюристи на довчерашния плебс.
Пазарът пък има иманентна склонност да върви по границата на морала и закона. Този с дрогата е крачнал отвъд нея - много риск, но и много гигантска печалба. Ако свещената цел на пазара е да се обогатиш (нищо лошо), то хората в зависимост от манталитета си избират - бавно, капка по капка, с минимален риск, или щурмово, но с повече опасности. Тези с дрогата са лудите радикали на пазара - избират хвърлянето с главата напред. Затова затворът е пълен не толкова с крадци и убийци, а с трафиканти (ходил съм да проверявам). Затова и част от най-лъскавите возила и хотели у нас миришат на дрога - дело на тези, които не са си разбили главата при скока.
Писах навремето за Димитровград, града на Пеньо Пенев, който също е символ
на водевилния реванш на пазара
над тотално антипазарния замисъл на самия град, както и над френетичния идеализъм на Пеньо-Пеневата поезия. Димитровград, неизвестно по каква причина, редом с оцелелите гранитни статуи на пролетарии и герои днес се е превърнал в тържище за евтини стоки, захранващо цялата страна, че и наоколо. Картината е достойна както за репортаж, така и за рок опера.
Представата, че някога е възможно пълно примирение между пазара и идеала, не е реалистична.
Пазарът и храмът воюват. Или едното се стреми да стане другото, или обратното. И двете победи, поне досега, исторически, не са довеждали до нищо добро. Хармонията очевидно е в нестабилното равновесие. Исус, изгонил търговците от храма, по нищо не прилича на Сталин, извил врата на НЕП-а през двайсетте години в Русия, освен по това, че и при двата случая става въпрос за приоритети. Но то е най-важното.
"Божието - Богу, а кесаревото - кесарю" е златно сечение на социалното равновесие, всъщност рядко достижимо в пълноценни варианти. Често кесарят се стреми към Божии почести, а божите служители
гледат към алъш-вериша с едното око,
ако не и с двете...
Струва ми се, че днес както светът, така и ние, сме с нарушено равновесие между тези полюси. Мисля, че пазарът има сериозно преимущество пред храма, доста го е похлупил и това крие своите рискове.
Спонтанно възникващите секти в най-развитите пазарни общества; човеците, които се затварят в изолирани ферми, крият се в землянки или си правят комуни вдън лесовете, са част от патологичните реакции на този дисонанс.
Има и по-лоши реакции на нарушеното равновесие - когато кесари почнат да се правят на светци, а адептите им тръгнат да се опасват с шахидски пояси.
Моряците са консервативен и суеверен народ. Кораб не се прекръщава, ако собственика не е сменен - лоша поличба. Не се прекръсти и Морското училище - оня ден честваха официално 99-годишнината на патрона и негов алумнус Вапцаров. Паметника му с клош панталон си седи отпред.
Срещу Морското си седи и Пантеона - комунистически паметник-костница на убитите антифашисти, от която костите са извадени вече и погребани от близките на загиналите. Пантеона е добре поддържан, не е надраскан и е фокус на северната част на Морската градина. И двете мраморни стени с имената на загинатите отпред си стоят, не са надраскани.
Червения площад (наречен от гражданите така в 1940, когато там давали съветски филми на международното изложение) е сега официално "площад Съединение", но всички го наричат Червения площад - и брокерите на имоти. Хем варненци обичат Съединението - княз Александър бил на море като получил депешата от Пловдив и възторжената манифестация на гражданите по улиците - носили го на ръце до вагона - го убедила да приеме факта без страх. Дори Севастопол, който никога не се е казвал така официално, а имаше един стар ресторант с това име, сега е Макдоналдс, си е Севастопол за всички граждани - и сини, зелени, всякакви. (А бул. Одеса, който никога не е бил наричан така от хората, стана Стамболийски.) Някои имена се лепват, други - не.
Още в началото на 90-те ми направи впечатление достойнството, с което във Военноморския музей бяха представени нещата при комунизма и след промяната. Нямаше злост, имаше само обективни неща, конструктивно поднесени.
Оня ден писаха за убийцата от село Млада гвардия, Варненско. Не е прекръстено (и БСП го управлява). Има села Партизани, Комунари и други пазртизански имена - Цонево, Гроздьово. Само Георги Трайков си върна името Долни чифлик.
Останаха си Благоевград, Димитровград и Велинград, а Пелово (кой ли е знаел, че е комунистическо име?) стана (нищо не значещото за мене) Искър, Михайловград - Монтана (?!?), Грудово - Средец (има си известно старо име Карабунар, и известно вино Карабунарско).
