В първата година, в която българският парламент ще има самостоятелен бюджет и реално ще може да разпределя средствата в него, депутатите счетоха за нужно най-напред да си предвидят солидно увеличение на заплатите. То трябва да стане факт до Коледа и да залегне в правилника на НС. В това няма нищо незаконно, но както често става напоследък - решението сериозно се разминава с морала.

Разбира се, няма нищо лошо в това депутатите да получават достойно заплащане, за да работят спокойно, качествено и неподкупно. Факт е и че заплатите на народните избраници са ниски на фона на колегите им от ЕС, но пък са доста високи с оглед дереджето в България. Дали обаче увеличението на заплащането



ще промени коренно работата им в бъдеще?



Едва ли. Особено ако съдим по дейността на парламента през изминалата година. Само ще припомним, че редица евроинтеграционни закони бяха приети спешно, под натиск, заради изтичащи срокове и заплаха от санкции за страната. Че много от нормативните актове са недообмислени или направо калпави. Че по време на кампаниите за изборите за местна власт и европарламент Народното събрание често трябваше да прекрати предсрочно заседанията си, защото нямаше внесени законопроекти за гласуване. Че все по-малко депутати се вясват в пленарната зала, макар че специално си определиха дни за дебати и дни за гласуване. Че парламентарният контрол обикновено преминава в диалог между любопитен депутат и отегчен министър на фона на пустееща зала. И че никакви усилия от страна на председателя на НС Георги Пирински не могат да спрат народните представители да гласуват с по едно тесте чужди карти, докато колегите им стоят в стаите на парламентарните си групи или си вършат някаква лична работа.

На този фон трудно може да се повярва на аргумента, че работата в комисиите е твърде тежка и заслужава по-високо заплащане. Действително има комисии, които поради спецификата си вършат основната част от работата. Има обаче и такива, които заседават рядко, а и в дневния им ред влизат незначителни документи, които даже не стигат до пленарна зала. Дори самите депутати признават, че броят на постоянните комисии е твърде голям. Според шефа на правната комисия Янаки Стоилов българският парламент е сред рекордьорите по брой на комисиите и изпреварва дори Европарламента. В същото време по всякакви поводи се създават временни комисии и работни групи. Тяхната работа също рядко дава някакъв смислен резултат. Обикновено излизат с доклади, от които няма никакъв ефект. А и старата българска практика показва, че искаш ли един проблем да не бъде решен, създай специална комисия, която да се занимава с него.

Доста спорен е и въпросът дали по-високите заплатите ще предпазят депутатите от лобизма. През последната година имаше достатъчно примери, които дават основание



да се поставят под съмнение моралът и мотивите,



от които се ръководят определени народни избраници. Като започнем от емблематичната поправка "Ванко 1", която бе отменена след продължителен медиен натиск, и стигнем до скандала с нощните пътувания на учениците, който предизвика грозни обвинения на едни депутати към други, че защитават интересите на частни фирми. Да не говорим, че и сега в правилника на парламента е записано, че всеки депутат трябва да декларира потенциален конфликт на интереси при гласуването на законите, ама почти никой не го спазва. Как тогава да сме сигурни, че няколко лева повече ще преобърнат манталитета им?

Така стигаме до основния въпрос, на който отговор няма: за какво всъщност получават заплата депутатите? Не е ли точно за да коват качествени закони? Независимо къде се случва това - в пленарна зала или в съответната комисия. Защо за всяко участие в някакво обсъждане трябва да се плаща отделно? И като говорим за качество - защо оценката за работата на депутата се свежда до неговото присъствие, а не до неговия принос при правенето на закони? И защо да не бъде въведено



наказание за некачествени нормативни актове



- та нали се знае кой какво е предложил, кой как е гласувал?

Въпросът е принципен, защото напоследък зачестиха опитите на всякакви органи буквално да изсмукват пари за щяло и нещяло. В някои институции заплатата отдавна е най-малката част от дохода - много по-съществен дял са всевъзможните добавки - за стаж, за класифицирана информация, за комисии, за красота... Та нали точно като депутатите постъпиха и членовете на Висшия съдебен съвет, които си гласуваха и обезщетения по 60 000 лв., и хонорар за всяко заседание? А с какво е по-различен случаят със скандалния шеф на комисията за отнемане на незаконното имущество на престъпниците Стоян Кушлев, който възмути същите тези депутати до дъното на душата им? И той си начисли куп добавки към заплатата, нищо, че досега нито един престъпник не се е разделил и с лев.

Всичко това за пореден път доказва тотално сбърканата логика на всички политици у нас - те искат първо парите, после обещават да мислят дали и колко ще работят. А за качество изобщо не отварят дума. Докато това не се промени, доверието в политическата класа ще продължи да е под критичния минимум.