|
| Анна Томова-Синтова |
- Г-жо Синтова, когато наближава Коледа, пожеланието към всички е да бъдем по-добри. Такова ли е и посланието на вашия концерт, с който на 19 декември ще откриете Новогодишния музикален фестивал?
- Определено да. За мен Коледа е не само един прекрасен религиозен празник с хубава традиция в България, но и символ на обичта, на топлината, на това, което свързва хората.
- Произведенията, които ще изпълните, са специално аранжирани за вас от Маестро Атанасов. Това беше негово желание или някаква изненада за вас?
- Подготовката тече от месеци. Идеята беше одобрена с поддръжката на Васил Димитров и Класик ФМ. Трудността беше, че досега не е правен такъв богат Коледен концерт със солист. Препоръката дойде от Маестро Атанасов, с когото се получи много спонтанен контакт. С пълно доверие се оставих на неговия богат професионализъм, на спонтанността му и, естествено, да действа с чувство на свобода в тези разработки, които трябваше да бъдат съобразени и с Хора на софийските момчета. Всичко това беше и под контрола на диригента Лучано ди Мартино. Избрахме прочути творби на големи майстори композитори от рода на Бах, Гуно, Шуберт, посветени на коледната тема. Текстовете в голяма степен са на латински. Това са библейски текстове, част от които са били използвани във Верди реквием, в Моцарт реквием. Държах голяма част от песните да се пеят и на български език, да бъде една комбинация от оригиналния език и българския, т.е. да бъдат преведени, за да могат хората да ги почувстват по-близки.
- В завидната си кариера сте партнирали с имена като Павароти и Доминго. Какво от това сценично партньорство няма да забравите?
- Творческият контакт е свързан, разбира се, с голямо вдъхновение и на първо място с огромен професионализъм. В основата са хубавите, приятелски отношения, които помагаха контактът на сцената да бъде по-интензивен. Във връзка съм била непрекъснато с тях. Разликата между двамата беше, че Пласидо обича да пее много сарсуели (испански песни, бел. авт. ). Аз също обичам да пея песни извън голямата и много интензивна оперна кариера, нещо, което в последно време засилвам и аз във форма на рецитали. А Лучано Павароти предпочиташе други песни, но също много пееше. Той казваше: "Всеки певец, който истински обича музиката, не само пеенето и гласа си, а чрез гласа си и една част от музиката - обича да пее песни".
- Ангажиментите с Фон Караян ли не ви дадоха възможност да пеете достатъчно на италианска сцена?
- Имах огромната чест основната част от кариерата ми да мине в Залцбург и във всички най-големи театри по света. Права сте. Няколко пъти например отказах за Верона - "Аида".
- Караян ли ви посъветва така?
- Човек не може да бъде навсякъде. Два пъти открих сезона в Миланската скала, а самите италианци бяха голяма част от моята публика в Залцбург. Преди няколко години, когато имах голям концерт в Рим, цялата преса с известно съжаление отбеляза: "Искахме да ви имаме повече, защото вашата Аида, вашата Манон Леско бяха образци". Когато започнах в Залцбург, се получиха едновременно няколко големи ангажимента и тогава Караян каза, че трябва да избера своя път. Реших, че това са все пак Залцбург и Фон Караян. Кариери и пътища не бива да се сравняват. Доволна съм от това, че съм пяла и във Флоренция, и в Рим, и в Милано. Означавам много за италианската публика, но може би е по-добро чувството да съм била повече желана, отколкото да съм им омръзнала.
- Имате майсторски класове по целия свят, но като че ли в България са най-малко.
- Не бих казала. Просто не съм толкова интензивна. Япония е на първо място, Германия... Истината е, че при такава 40-годишна кариера бройката на спектаклите е огромна, има известна изразходваност, умора, а младите хора искат да се работи с тях пълноценно. Когато мога, го правя. В Залцбург приех Антония Раднева. Преди две години и тук направих майсторски клас, но не мога да съм активна, колкото искам. С Япония ангажиментите ми са фиксирани с години напред и не мога да ги отменя. За България тази година имах две предложения: за Варна и за фестивал в Родопите, но те съвпаднаха с Япония. По никакъв начин не пренебрегвам България и работата ще продължи. Имам огромното желание и го правя от все сърце. Всеки, с когото съм работила, знае това. Но не мога да поема като един вокален педагог отговорността и развитието на даден певец. Моят девиз е: "Или абсолютно тотално, или не". Може би с течение на годините ще настъпи известно спокойствие и повече способност да се отдам на това. У мен все още клокочи сцената.
- А коя сцена предпочитате - голямата оперна сцена или камерната?
- Сцената в най-широкия смисъл на думата. Не пренебрегвам голямата сцена, но малко по малко вече се оттеглям. Нормално е за тази възраст. Но много интензивна съм в концертните изпълнения и песенните рецитали. То е една привилегия. Лежи ми тази гъвкавост и може би на нея дължа способността си години наред да съчетавам двата вида.
- Живеем във времето на интернет и модерните технологии. Има ли място операта в този свръхмодерен ХХI век? Какво трябва да се промени, за да се върне блясъкът на операта?
- Разбира се, че операта има място и винаги ще го има. Вярвам, че това изкуство няма да умре никога. Съществуват толкова млади кадри. За мен обаче е по-важно да чувствам, че се раждат майстори, които правилно биха насочвали развитието на младия певец и изобщо да се обича това изкуство, не само погледнато от бизнесменска гледна точка, а откъм цялото му вдъхновение, от цялата му огромна сила.
- Можем ли да говорим за ренесанс на операта? За възраждане?
- В момента е трудно. Съзнанието на хората е премного насочено към материята. Бизнесът владее света и една от работите ми с младите хора е много трудната задача да поддържам вярата им, че за тях има бъдеще, защото не виждам от правителствата - това е по цял свят в момента - особена грижа за културата по принцип. Културата малко е на втори план. Красиви и големи сгради, бизнес - хубаво... Но да не забравяме откъде идва вдъхновението за това. Трябва да има фундамент, основа. Ще спомена, че един от най-големите спонсори на Метрополитън опера беше Рокфелер, който често след премиери ми е бил кавалер на масата. Той често подчертаваше, че това, което е, го дължи на огромната база, която носи в себе си, и на всестранните си интереси, в това число и интересите си към музиката и операта. Към това трябва да се стремим - нещата да имат основа. Трябва да се върви по стълбицата. Когато по нея премного се прескочи, остава една голяма дупка, която рано или късно дава отражение върху много неща, върху тяхното ниво.
- Операта ни ще чества 100-годишен юбилей. Вече имаме и нов директор. Разбирате ли се с него?
- Честито! Много се радвам, че е намерено това решение на въпроса за операта, защото Пламен Карталов на първо място е голям професионалист. Вярвам, че с неговия ентусиазъм ще бъдат осъществени хубави спектакли, че ще възстанови фестивала, който организираше на площада.
- Живеете най-много в Германия - една уредена страна. В България с какво не можете да свикнете? Промени ли се българинът?
- В живота не сравнявам нищо. За мен всяко нещо има своята индивидуалност, своята специфичност. Това се отнася и за съответните народи и държави. Това са неща, които автоматично играят роля и на отношението ми. Родината си е родина. Закърмена съм с това, което българинът носи в себе си. С гордост мога да кажа, че тази основа, която съм носила от страната, от която идвам е била винаги много ценена. И това лежи у всеки българин. Ние имаме една силна директност, спонтанност, първичност - в хубавия смисъл, да усещаме със сърце, с душа, с целите си същества, а не само така, както биха искали да бъдат чути. Целият свят се е изменил. Свидетелка съм не само на това, което става в България. Моят живот е на път и е свързан с всички нации. Това, което става в България, е част от това, което става в цял свят. Разбира се, това материализиране, този абсолютно бизнесменски характер на живота и еротизирането му са в повече.
- Бизнесменски характер, еротизиране на живота... Заплашват ли ни тези неща?
- Ами хубавите наши чисто човешките качества, които бяха много типични за българина - душевност, сърдечност, всеотдайност, чувство за гостоприемство, спонтанност, способност да обича, да дава топлина, са в опасност. Не искам да се губят. Защото хората в момента мислят най-вече за насъщния, мислят за това как да оцелеят. Българинът е достоен за възхищение как в трудни ситуации винаги е изплувал. Намирал е силата. Естествено, манталитетът малко се променя. Ако погледнем самата София, тя не може да се познае от натъпкани коли. Може би в основата на това лежи известен стремеж за презадоволяване. Бих посъветвала: По-скромно, по-кротко! Да пазим нашата същина, нашия прекрасен фолклор, да сме наистина горди от това, което носим. Само така ние имаме своето място и в света - ако запазим своите лица. В това ни е силата - да запазим своята идентичност.
