Темата за участието на висши чиновници в бордове на държавни фирми срещу крупни суми винаги е била любима на политиците, особено ако те са в опозиция или на пост, от който не зависят подобни назначения. От една страна, има силно популистки елемент - заплатите в управите са високи за българските стандарти и не зависят нито от икономическото състояние на конкретната фирма, нито от приноса на съответния представител на държавата в управлението. От друга страна, чиновниците също дават достатъчно основания да бъдат ругани - безхаберно си живуркат там или нагло крият доходите си от публичния регистър. От трета страна, самите държавни фирми не са цъфнали и вързали, а държавата не предприема нищо, за да ги направи конкурентоспособни, печеливши или най-малкото - по-добре управлявани.

Затова не е изненада, че и президентът Първанов не пропусна да се възмути от чиновниците, които са укрили от публичния регистър суми над 100 000 лв., както и от размера на заплатите в бордовете. Дори лансира идеята, ако е толкова наложително държавата да има представители в управата на тези фирми, те да получават символично заплащане. Защото иначе било неморално. Може да звучи примамливо и логично, но позицията на президента си е чист популизъм. Защото ниското заплащане по никакъв начин не е свързано с добра защита на държавния и обществения интерес. Дори напротив - ниската заплата със сигурност



ще направи чиновника още по-небрежен, безотговорен и податлив на корупция.



Подходът трябва да е радикален и съвършено различен. Първо, държавата трябва да се оттегли от управлението на всякакви фирми, защото категорично е доказала, че не може да се справя с тази дейност успешно. Второ, ако е преценила, че има компании, които по една или друга причина трябва да останат държавни, да им назначи външен мениджмънт. Той да бъде избран с конкурс при ясни правила, да е абсолютно независим от политическа намеса, да получава висока заплата и тя да е в пряка зависимост от постигнатите от фирмата резултати. Схемата не е утопична - тя работи успешно в Сингапур, Италия, Ирландия и др. страни. Там има държавни компании, които се управляват точно по този начин и затова се конкурират с най-мощните частни фирми. В тяхната дейност няма политическа намеса, а финансите и ръководството им са прозрачни и контролируеми, защото акциите им са листвани на световните борси.

За да се реализира тази схема обаче, управляващите у нас трябва да имат воля и желание да я приложат. А в това отношение всички партии са подозрително единодушни - те категорично



не желаят да се разделят с тази опция за личен и политически просперитет.



Защото отдавна не е тайна, че всъщност бордовете са хранилка за всяка власт. Освен заплатите, които се получават там, от управата зависи с кого какъв договор за доставка, ремонт или строителство да се сключи. И не е чудно, че винаги има привилегировани фирми, които се менят според политическата окраска на управляващите, че се прилагат всякакви хватки, за да се заобикаля законът за обществените поръчки или да се избегне провеждането на търгове, че се предлагат половинчати и безполезни мерки за ограничаване на безобразията.

В интерес на истината президентът Първанов се изказва не за първи път по темата. Още докато беше лидер на БСП, той разкри, че в правителството на Иван Костов има зам.-министър, който е в 7 борда. И заклейми политическите и шуробаджанашките назначения в надзорните, управителните и контролните съвети на държавните фирми. Странното е, че сега възмущението му се ограничи само със зам.-министрите. И подмина продължаващите политически, роднински и приятелски назначения в тези бордове. Защото, ако Първанов поиска и огласи публично кой държавен служител в колко и какви управи е, както и какво възнаграждение получава, картината ще стане още по-скандална.



Какво прави един лекар в енергийно дружество



например? Или един зам. вътрешен министър в управата на Пловдивския панаир и на "Мини Марица-изток"? Какво разбират тези хора от спецификата на фирмата и как по-точно защитават държавния и обществения интерес? Или пък как на един 21-годишен младеж, все още незавършил висшето си образование, може да му се гласува доверие да управлява няколко борда на крупни държавни фирми, както стана с легендарния Делян Пеевски при правителството на Симеон Сакскобургготски? И изобщо как при намаляващо държавно участие в икономиката и увеличаващите се чиновници заради формулата 3:5:8 все още има достатъчно компании, в които тези служители да паразитират? И какво трябва да си мислим за зам.-министри, които чинно декларират пред данъчните доходите си, а "се разсейват" за тях в публичния регистър? Може би защото в единия случай подлежат на строги наказания по закон, а в другия - не? Или дори и те смятат, че има нещо дълбоко неморално в тая работа. Защото каква ли работа е свършил зам. икономическият министър Йордан Димов в управите на АЕЦ "Козлодуй" и "Нефтохим", та да получи като възнаграждение 103 856 лв., които да "забрави" да декларира в публичния регистър. Зам. финансовият министър Кирил Ананиев пък, който от десетилетие е главна фигура в съставянето на всеки държавен бюджет и би трябвало да е прецизен във всяка цифра, не е посочил в декларацията си, че е получил 74 163 лв. от "Булгаргаз" и на здравната каса. Е, как да тълкуваме това?

Разбира се, можем да изброим още куп зам.-министри нарушители, но в случая имената нямат значение.



Важен е принципът, по който се назначават



и контролират въпросните чиновници. А точно той е непоклатим. От време на време под силен обществен натиск някои управляващи се решават да посегнат на статуквото, но и техните опити са в границите на популизма и затова и остават без ефект.

Така например през 2003 г. кабинетът на Симеон Сакскобургготски реши да ограничи поне парите, които се вземат от участия в контролни, надзорни и управителни органи. Той записа в правилника за реда за упражняване правата на държавата в търговските дружества с държавно участие, че представителите на държавата там не могат да вземат повече от две минимални заплати като възнаграждение. Победата обаче се оказа кратка, че и пирова. Абсолютно неизвестен човек атакува разпоредбата в съда, който уважи жалбата му. Според магистратите с ограничението е нарушена конституцията и е "допусната дискриминация, основаваща се на служебно положение". Те упрекнаха правителството, че е пренебрегнало обстоятелството, че за една и съща работа се полага еднакво възнаграждение и се носи еднаква отговорност. Аргумент за отмяната бе открит дори в Международния пакт за икономически, социални и културни права. Повече от забавно, като се има предвид за каква работа, какви възнаграждения и какви дружества става сума.

След решението на съда съвсем очаквано последва нагло разпасване. Откъдето и да го погледнеш, 100 000 лв. допълнително възнаграждение си е наистина сериозна сума. Но не са виновни тия, дето ядат зелника. А ония, дето им го дават. И дето уж са пратени в управлението на страната да защитават обществения интерес. От тях трябва да се търси отговорност.