"Дами и господа, противници и привърженици на пряката демокрация, провеждането на референдуми в България се отлага за неопределено време. Заседанието продължава".

Така би започнал тази статия г-н Остап Бендер, син на турски гражданин и на майка, живееща от нетрудови доходи. За референдуми се говори вече повече от 10 години. Последствия обаче няма просто защото, когато се говори за референдуми, не се имат предвид наистина референдумите, а нещо съвсем друго. Засега риториката за референдумите е инструмент за постигане на други политически или икономически цели. Искат са референдуми за партийни цели, за повече президентска власт, за поддържане на износа на електроенергия (АЕЦ "Козлодуй"), за промяна на политическата система, но



не и за повече власт за гражданите



Никога не е имало и все още няма признаци политиците да желаят да споделят част от властта си с управляваните.

Ето малко хронология от последното десетилетие. През 1997 г. - 1999 г. БСП открива референдума като опозиционен похват в парламентарния дебат и междупартийните схватки.

Подхранвайки общественото неодобрение на политиката на НАТО на Балканите през 1997 г., г-н Първанов заявява: "БСП може да поиска референдум за бъдещото членство на България в НАТО... служебното правителство недопустимо надскочи правомощията си..." Две години по-късно - през 1999 г., повечето българи не подкрепят нападението на НАТО в бивша Югославия. Тогава опозицията, водена от г-н Първанов, внася в парламента предложение за провеждане на общонационален референдум относно искането на НАТО за предоставяне на неограничен достъп до въздушното пространство на България. В наши дни обаче ръководството на БСП не е толкова голям фен на референдумите. Г-н Станишев авторитетно мълчи по предложенията за провеждане на референдуми, идващи отгоре (г-н Георги Първанов), отляво (г-н Янаки Стоилов) и отдясно (г-н Волен Сидеров).

В периода 2001 г. - 2004 г. г-н Кошлуков издига референдума почти в идеология на Новото време. Той дори става шеф на специална парламентарна комисия, посветена на гражданското участие, но на практика прави малко за промяна на законодателството в тази посока. Нещо повече, някои от предложенията на Новото време за промени в Закона за допитването до народа са твърде ограничителни по отношение на гражданските правомощия. Така например в парламентарните дебати през 2003 г. г-н Борислав Цеков и група народни представители предлагат новият закон да изисква 15%-на подписка от гласоподаватели за "задължително провеждане" на референдум (960 хил. души). За сравнение "левият" Янаки Стоилов предлага по-нисък праг от 500 хил. души. Г-н Стоилов обаче разочарова публиката с идеята си за въвеждането на "консултативни референдуми" - нещо като социологически проучвания сред цялото население.

През 2005 г.



на вълните на референдума започват да сърфират атакистите



"Скъсваме с МВФ, излизаме от НАТО след референдум, колебаем се за ЕС", заплашва г-н Волен Сидеров. Включването на референдума в репертоара на партии с гръмки послания като Новото време и особено "Атака" стряска умерените и консервативни българи. Заради подобни политически изцепки на млади и стари партии образът на референдума олеква, общественото мнение го асоциира с нещо популистко, нещо несериозно. Впрочем това мнение споделя и мнозинството от политолозите, които дълбоко в себе си не вярват, че българите могат да вземат разумни политически решения, а гласуват емоционално и първосигнално.

Няма луди политици, които са открито против референдумите, но някои партии рядко посягат към това оръжие в своята риторика. Типичен пример е ДСБ на Иван Костов, която гради образа на елитарно-експертно-интелигентска партия от южните квартали на столицата и идеалния център на големите градове. На ДСБ някак си не й приляга да разчита на народната мъдрост, изразена на референдуми. Приближеният на г-н Костов Светослав Малинов в публични дебати открито защищава предимствата на представителната пред пряката демокрация. Според самия Иван Костов "Извеждането от експлоатация на двата блока не може да бъде решавано с референдум... защото такъв референдум ще свали отговорността от правителството". Сега обаче ДСБ е за национален референдум против газопровода "Южен поток" и за общински референдум против петролопровода Бургас - Александруполис (който впрочем е също национален обект и наистина не може да бъде предмет на местен референдум).

Друг е публичният образ на г-н Борисов, но и той рядко прибягва до обещания за референдуми. На г-н Борисов повече му отива да започва изреченията с "Аз", отколкото с "Те".

През 2002 г. референдумите са вече



впрегнати в дебата по присъединителния процес



Първият повод е, разбира се, АЕЦ "Козлодуй". В Народното събрание са депозирани митичните 500 000 подписа за иницииране на референдум за продължаване на работата на 3-ти и 4-ти блок. За тези подписи не се разбраха две неща - кой ги събра и кой ги скри. По-късно президентът Първанов изпраща писмо до Европейската комисия с настояване за скорошна партньорска проверка на 3-ти и 4-ти блок на АЕЦ "Козлодуй", но замълчава за подписката, а според "Атака" е против референдума. Две години по-късно през януари 2004 г. Първанов предлага референдум за членството на България в ЕС. Според Първанов "така хората ще почувстват европейския избор като свой и референдумът ще мобилизира изпълнителната власт, онези, които водят преговорите". Ако европейският избор трябваше да бъде направен от хората, това трябваше да стане преди преговорите, а не след тях. Въпреки това през 2004 г. референдумът за ЕС все още имаше (макар и церемониален ) смисъл. След подписването на договора през 2005 г. обаче предложенията за референдум по присъединяването бяха наистина популистки и безпредметни.



Употребата на референдумите за "други цели"



е особено видима в така наречените ограничени президентски пълномощия за иницииране на референдуми, за които президентът вече на няколко пъти ни занимава от 2005 г. насам. Преди всичко е добре да се знае, че формално президентът има такива правомощия. Според чл. 6. от все още действащия Закон за допитването до народа предложение до Народното събрание за произвеждане на национален референдум могат да правят: 1) не по-малко от една четвърт от общия брой на народните представители; 2) Министерският съвет; 3) президентът на републиката. Това означава, че неговите правомощия са точно толкова ограничени колкото на Министерския съвет и на ? от НС. Президентът наистина не може пряко да инициира референдуми. Не е известно обаче досега г-н Първанов да е правил официално предложение до НС за провеждане на национални референдуми и да му е отказано.

Прякото право на президента да инициира референдуми означава заобикаляне на върховната санкция на Народното събрание, което вече бие на президентска република. Но г-н Първанов изглежда, че не желае това, а желае нещо съвсем друго, което обаче не ни казва и ние няма как да разберем.

По-важното е, че според чл. 1. на конституцията



гражданите могат да управляват и "непосредствено",



а не само чрез избраните от тях органи, било то президент, Народно събрание или кмет. Това означава гражданите сами да могат да инициират референдуми по важни за държавата и общината въпроси - нещо, което сегашният Закон за допитването на народа не позволява на национално ниво и практически обезсмисля чрез ред ограничения на местно ниво. Именно тук е дефицитът на правомощия и ако политическата класа беше наистина загрижена да обърне "политиката към хората", нямаше да иска увеличаване на своите правомощия , а тези на гражданите. Главата на държавата или друга институция да иска власт да инициира референдуми означава да се иска "плебисцит". Това не е референдум, а благоволение към народа - ако обича да бъде така добър да одобри това, което върховната власт вече е решила. Смисълът на референдума е точно обратното - да се реагира на инициативите на гражданите, законодателните идеи да идват от бизнеса, от заинтересованите граждански групи, а не отгоре. Това означава не само ниски прагове за иницииране на референдуми, но и широка свобода за темите, по които те да се провеждат.

В изявата на президента от края на януари заслужава внимание подкрепата за снижаване на т.нар. кворум или минимален брой гласували.

Според действащото българско законодателство местният и националният референдум са редовно произведени, ако са участвали повече от 50% от гласоподавателите. За една средно голяма община това означава пред урните да застанат около 10 хил. гласоподаватели, а за национален референдум - около 3.2 млн. гласоподаватели. Международната практика сочи, че изискването за минимален брой гласували не допринася за ефективността на референдумите. Освен това, както отбелязва президентът, в България няма изискване за минимален брой гласували по отношение на местните и общите избори.

Това, което г-н Първанов не каза, е, че пряката демокрация е на една ръка разстояние от манипулиращия популизъм - особено когато тази ръка взема и раздава подкупи, а на върха на ценностната система на нацията стои "Пазаруване в МОЛ". Това обаче не означава, че трябва да се откажем от референдумите. Би трябвало обаче промените да засегнат първо гражданите и общините, а не президента. Необходима е повече гражданска и общинска власт и повече контрол чрез местни референдуми. За националните - като пораснем.



______________________

*Авторът е работил по предложения за промяна в Закона за допитването до народа