Бяха ме прибрали запас в редовете на Българската народна армия, та да опресня военните си навици и умения. Току-що беше приключила ирано-иракската война. Един капитан о.з., който в цивилния си живот правеше снаряди, се напиваше зверски с друг един о.з. капитан, който пък изпитваше здравината на стоманата в бронята на танкове и гаубици. Разбира се, пиехме и ние, но трудно разбирахме какви са истинските им кахъри, докато една вечер о.з. капитаните не изреваха в добре съгласуван жално-гневен дует: "И к'о да пра'им с'а? Бе знаете ли к'во са т'ва премиални от продажби по второ направление? Я дайте по още едно, ш'ги е'а в джагалите, шъ спират войната". После нарушиха военната тайна и разказаха как единият работи по ирански, а другият - по иракски поръчки.

Сетих се за тая история вчера, когато един колега изрази доста по-прилично неприятната изненада от прясното решение на Меджлиса да се промени конституцията и да се разреши носенето на забрадки в турските университети: "И какво ще правим сега; загубихме най-сигурните чуждестранни студентки, ще си ходят със забрадки у тях си, а кой ще плаща тук по 3000 евро на семестър?"

Да се печели от чужди проблеми е



тъп начин човек да мине за хитър,



тъй като нищо не гарантира, че нещастието ще е дотам продължително, че да скрие колкото се може по-дълго време хитруването му. Изобщо единствената полза от залъгването, че си щастлив, когато други са нещастни, е печеленето на малко време пред истината, че нещастие ще сполети и теб. Но когато нещата опрат до истина, времето не е добър съветник. Човек живее за едната чест и за красното си име, беше казал Рачко Пръдлето. Тъкмо в такива спонтанни реакции на изненада, изразявани "К'о да пра'им с'а?, последвани от ядно проклятие на края от ползите, проличава манталитетът, който обезчестява и омазва нечие име. То може и да е "България", когато подобна хитрост стане държавен навик и се изрази в пресмятане на печалби от чуждо нещастие.

Промяната на турската конституция в първото гласуване оня ден симптоматично завършва тая седмица, която може да бъде описана с тоя тъп израз за изненада: "К'о да пра'им с'а?" - с Косово; с "Кремиковци"; с доклада на Европейската комисия; с Митьо Очите; с горите на Симеонча; с религията в училище; с кандидатурата на ГЕРБ в Европейската народна партия; с детските градини; с годината след пенсия; със здравните вноски за "богатите"; със забрадките - все въпроси, които бяха задавани уж различно, но звучаха по един и същи начин, тъкмо защото липсва принципът, имащ неприятното свойство да изисква еднозначен отговор, който не облагодетелства печелещите от чуждото нещастие. В тяхното мимолетно щастие се крие истинската безпринципност.

А когато чуждото нещастие все някога свърши, се наскърбяват тъкмо те, не предвидили, че всяко използване на нещо предполага неочакваните му промени. Те не зависят от хитрости, а от неговото естествено развитие. Някои промени ще станат със сигурност за добро, други - за зло, трети - вероятно никога няма да станат, но човек трябва да знае, че най-предвидимото нещо е естественото прекъсването на временен ред, изглеждащ вечен. Още Аристотел го е знаел: нещо може да стане, но може и да не стане и това, че досега е било така, не е основание да мислим, че ще си остане същото според наивните ни надежди за сигурна печалба от него.



И няма какво да се изненадваме



Изглежда обаче в историята ни преобладава тая изненада на късогледството, изразявана с "И к'о да пра'им с'а?". Извън дълбокия исторически план, от който вее смешният трагизъм на загубени бързи ползи, преминаващи в трайни вреди, тоя въпрос го знаем и от най-близък опит. Както повечето от нас са чували, той обикновено се задава от катаджиите и му се отговаря най-често безмълвно - с някой лев в документите. Но въпросът има и принципен, макар и рядко използван отговор, който изненадва и смущава доблестните служители на реда: "Ще си платя глобата, пишете акта!"

Решението на турския Меджлис, което със сигурност ще бъде потвърдено и днес с промяна на комшийската конституция, обосновава по особен начин политическата адекватност на този отговор. За нагледност - още една случка с вечния въпрос "И к'о да пра'им с'а?". Той бе зададен чисто риторически от наша изселничка в Турция. Беше по местните избори тая есен из кърджалийските села. Тогава тя подхвърли, че понякога благодари на Живков за "голямата ескурзия": "Щото ако бяхме останали, к'о щяхме да пра'им с'а в село? Ще гледаме децата, ще бъхтим по тютюна с фереджета и шалвари. Докато в Турция - работа, добри пари, кеф ти с панталон, кеф ти с пола."

Е, сега Меджилисът ни дава възможност да избягаме от късогледите хитрости и на въпроса "И к'о да пра'им с'а?" да отвърнем така, че да изненадаме катаджиите от международната общност: "Ще си платим глобите, пишете акта!" И да поканим тия, които не искат да живеят в държава, където има работа, но пък фереджетата конституционно се връщат в университетите. Но моля - без сметки, че от това пак ще се печелят по 3000 евро на семестър, както печелехме засега от забрадките. Не че не може, но не е принципно за една божем европейска държава.