----визитка----

Юлиан Константинов е роден през 1966 г. в спортно семейство. Баща му Георги и майка му Ева са волейболни национали. Брат му също е спортист - по-малкият със 7 години капитан на волейболните национали Пламен Константинов. Самият Юлиан е играл волейбол в "Левски" като юноша. Има и далечна родствена връзка с Алеко Константинов.

Завършва консерватория, специалност "Оперно пеене". В момента е сред най-големите световни баси. Западната преса го нарече "младия Гяуров". Пял е на сцените на "Ла Скала", "Метрополитън" и "Ковънт Гардън".

------

- Дълго време сте се занимавали със спорт - беше ли тежко да предпочетете пеенето?

- Винаги съм бил малко корава глава и съм правил нещата, които съм искал да правя. Бях в спортното училище в "Дианабад" "Олимпийски надежди" и като юноша тренирах волейбол. В осми клас усетих удоволствието да правя музика с групата и тогава за мен стана ясно, че искам да се занимавам с музика, а не със спорт. Аз тогава свирех на електрическа китара и рок групата ни се казваше "Кокаин".

- "Кокаин" не е ли малко хулиганско?

- За този, който е запознат с музиката, не е. Това е парче на Джей Джей Кейл. Ерик Клептън го направи популярно. Много ни харесваше. Много групи са кръстени на парчета. Няма общо с наркотика.

- Пародирахте оперни певци, а станахте феноменален бас...

- Някои рок певци могат да станат оперни, макар начинът на звукоизвличане да е различен. Просто не трябва да се смесват тези неща. И едно рок парче не трябва да се пее по начина, по който се пее опера. А колкото до пародирането на оперните певци, още от ученик в седми клас се забавлявах с това да имитирам гласове на по-известни личности. Тогава бяха известни касетите на Шкумбата. И веднъж майка ми, като ме чу, ме прати при вуйчо ми Борислав Дойчев, който беше баритон и дълги години работеше в Старозагорската опера. Той реши, че трябва да се занимавам само с оперно пеене и Евдокия Здравкова буквално ме хвана за ръчичка и ме заведе при Асен Селимски. Така завърших в неговия клас.

- Не ви ли се струва прекалена еклектиката в изкуството днес?

- Хората станаха по-малко смели, по-малко изобретателни, по-малко интелигентни в някакво отношение. Затова се получават тези смесици. Ако хората имат самочувствие да правят класическите творби по начина, по който са били замислени - с истински диригенти, певци, режисьори, нещата ще бъдат прекрасни, а не да се събират несъвместими неща, само и само да се вземат повече пари. Получава се компромис, който аз лично не приемам. Красотата на операта е в нейната автентичност и в нейната дълбока истинност, в замисъла на даден спектакъл. Сериозното и проникновено отношение е единственият начин да се прави изкуство в ХХI век.

- У нас оперната музика е по-елитарна, докато в Италия и уличният метач си тананика арии...

- Вече не е така и в Италия. Това, че операта е елитарно изкуство, е един шаблон. В "Ковънт гардън" има места за по 1000 паунда, но има и за 5. За да има толкова различни цени, значи е помислено за всекиго. Операта е просто едно от изкуствата. Само на фестивала в Залцбург всички билети бяха с цена около 1000 лева за билет.

- Какво дължи операта на българския зрител? "Ковънт гардън" е като храм.

- Национален манталитет. Англичанинът знае много добре, че моят успех е успех и за него. Затова той се стреми да се чувствам най-спокоен. В "Ковънт гардън" се пее най-добре, тъй като организацията е идеална. Аз все давам следния пример. Къде ли не съм пял "Симон Боканегра", но винаги съм се сблъсквал с неудобството на прехода между пролога и първо действие. В сгъстеното театрално време героят ми остарява с 25 години. А това означава нов грим, костюм, по-продължително преобразяване. Където и да съм бил, винаги видът ми в първо действие е един компромис, винаги се опасявах, че брадата ми може да се отлепи или че аз мога да изляза на сцената запъхтян. Когато споделих това с колегите в Лондон, те направиха импровизирана гримьорна на сцената зад кулисите и затова успях бързо да се преоблека и гримирам и за пръв път излязох спокоен в първо действие. Направиха го организирано и спокойно, без да дават вид, че вършат нещо извънредно. Хората действат, както се научат, стига да имат желание. "Ковънт Гардън" е един цял организъм за разлика от Софийската опера. Аз и затова я напуснах.

- У нас не се толерират талантливите хора, така ли?

- Не искам да коментирам кой колко е талантлив, кой колко може. Това е относително и понякога е плод на неща, които не зависят от нас. Дразня се, когато хората не полагат усилие. Операта е колективно изкуство. На нас освен подходящата сцена са ни необходими певци, режисьори, хор, шивачи. И ако някой се заблуждава, че може да има изключителни певци, а слаба режисура или диригент, се лъже. Трудността идва от факта, че не зависи от един човек, който го прави. Ние нямаме никакво време. Ако драматичният актьор трябва да каже нещо и го забрави, той може да направи по-голяма пауза, но времето му няма да изтече. При нас има определено време, за да изпееш арията. И ако мине, пропускаш мига. И при волейбола е така, нямаш време да мислиш. Трябва веднага да действаш.

- Казват, че талантът е и характер.

- Талантът е смес от много таланти. Амбицията е една част от него. Талантът включва около десет неща. Ако имаш глас, трябва да е с красив тембър и задължителният диапазон. Освен това притежателят на този глас трябва да е и музикален, и да е с красива външност. Това е и другата страна, заради която операта загива. За младия човек е много чудно да приеме как всички могат да бъдат влюбени в главния герой или героиня, които за съжаление са с фигури, неестетични за сцена.

- А нужен ли е и шанс?

- Не може да има суперталантлив човек, на когото шансът да не подаде ръка.

- Изисква ли се всеотдайност в изкуството?

- Изисква се, но не съм убеден, че си заслужава. Всеки, който е направил международна кариера, знае, че другият от семейството става жертва. Аз преди две години отказах всички ангажименти. Включително неща, които не трябваше да отказвам. Един американски композитор пишеше специално за мен роля. Човек трябва да има кураж, за да се откаже.

- Достоевски твърди, че три четвърти от щастието е в семейството, само една четвърт оставя на славата и творчеството.

- Едва ли ще открия топлата вода, ако кажа, че е бил много интелигентен човек и е познавал нещата. Според мен човек не може да бъде съвсем добър в изкуството, ако не отделя внимание и на живота. Защото какво е изкуството? То е живот. Аз съм убеден и съм го казвал много пъти - когато едно изкуство стане занаят, то престава да бъде изкуство. Днес в операта занаятът е на преден план. Все по-малко се прави изкуство. И не използват думата занаят, а професионализъм.

- Как тълкувате мисълта на Чаплин, че ние нямаме време да станем професионалисти, защото животът е много кратък и си оставаме само дилетанти?

- Чаплин е толкова гениален, че не може да бъде определящ фактор. Талантът му е изключителен. Той за една сцена от десет секунди е предлагал двадесет различни варианта и накрая казвал: "Нямам идеи". Той е гениален и не може да бъде критерий. Съвременният начин на живот не дава тази възможност. Единствен Клаудио Абадо прави нещата детайл по детайл, точка по точка. Той е магьосник. Постави една и съща опера в Берлинска филхармония, Залцбург, Парма, Флоренция по различен начин. Когато го попитах защо го прави, той ми отговори, че оркестърът е различен, залата, баритонът и т.н. Работата с него ми доставяше огромно удоволствие. Но той е единствен, друг като него няма.

- Вашата професия явно изисква голяма издръжливост.

- Нервите трябва да са по-дебели от корабни въжета. Аз се паля за много неща, когато видя, че нещо може да стане по-добре.

- Как търсите добрите решения?

- В операта ние сме отбор. Сам човек не може да търси. Не можеш да търсиш, след като режисьорът е казал, или диригентът как да се изпълни дадено нещо. Диригентът не може да избяга от темпото. Това е четене в дълбочина на музиката. Днес се губи голяма част от чара на операта. Сега, ако бяха живи Калас, Борис Христов, Шаляпин, Гяуров, те нямаше да могат да се изявят. Хората започнаха да живеят по-повърхностно, това изключва търсенето в дълбочина. Продуцентите знаят, че скоро няма да се роди втори Чарли Чаплин. Оттам те привикват с тия качества и тия критерии. Търсят се други ефекти. И ако навремето биха могли да се откриват нови неща, това днес е почти невъзможно.

- Определят ви като наследника на Гяуров. Приемате ли го?

- Ние носим определена и неповторима индивидуалност, така че на мен може само да ми е приятно това сравнение. Все пак Гяуров е най-големият и най-силен бас на ХХ век.

- Правите ли компромиси?

- Ами покрай факта, че операта се комерсиализира, да. Тя се опитва да се приспособи към развлекателните жанрове. Конкуренцията за привличане на публика е жестока. Операта се опитва по някакъв начин да запази публиката си и започва да прилича на модерен театър.

- Важна ли е ролята на родителя за музикалното възпитание на детето?

- Ролята на родителя е да го заведе на опера. Когато заведох седемгодишния си син на репетиция на Риголето", му обясних някои неща. Първото нещо, което ме попита, бе: "Кога ще спрат да пеят?" Следващото лято го заведох на "Трубадур". Опитах се да му разкажа за един рицар, за една вещица. Но той харесваше "Дийп Пърпъл", а сега пък - Риана. На нейния концерт на площада стояхме на дъжда; нито чувахме, нито виждахме нещо.

- Младите имат ли нужда от по-продължително музикално образование?

- Мисля, че не е така и сега ще кажа защо. Тъй като бях доста палав, учителката ми по пеене ми каза: "Не ми посещавай урока по пеене, защото ми разваляш часа. Ще ти пиша някаква четворка". И аз просто не съм стъпвал в клас. Когато човек носи дадено изкуство в себе си, той рано или късно ще го изрази.