След няколко дни политическата карта на света ще се промени. Че България няма да бърза с признаването на Косово, посочиха както президентът Първанов, така и онези от управляващите, които се изказаха по темата през последните дни. Същевременно страната ни не се включва и в групата на онези страни от ЕС, които категорично се обявяват против независимо Косово. Т.е. ще сме някъде по средата. Като че ли най-много яснота по въпроса хвърли онзи анонимен чиновник от Министерския съвет, който в края на януари заяви пред в. "Сега", че София ще признае независимостта на Косово, "ако по-голямата част от страните от ЕС го направят". С други думи, ще изчакаме половината от държавите-членки да признаят Прищина и след това смело ще действаме.

Няма спор, че трябва да се внимава и да не се предприемат необмислени стъпки. Въпросът обаче е какво зависи от нас, какъв е българският интерес и какво рискуваме. Да започнем поред.

Можем ли да предотвратим обявяването на независимост от страна на Прищина? Можем ли да накараме Белград да приеме отделянето на Косово? Можем ли да накараме страните от ЕС да се обединят около обща позиция? Ако поне на един от тези въпроси можехме да дадем положителен отговор, проблемът нямаше да съществува.

Какво ни остава тогава? Да сведем до минимум негативите от сложната ситуация и евентуално да се опитаме да гарантираме своите национални интереси. А те са да запазим добри отношения със Сърбия и да развием такива с новата държава Косово. И най-важното, мирът и стабилността в региона да бъдат гарантирани. Рискуваме именно това - разваляне на отношенията с някоя от страните и, не дай си Боже, нови вълнения в съседство. Белград вече на няколко пъти се закани на държавите, които ще признаят Косово. Колкото и малко вероятно да е Сърбия да замрази отношенията си с всички тях (по оценка на Хашим Тачи около 100), не трябва да се забравя, че това е страна, която в продължение на доста години бе в позицията "сама срещу всички". Да се надяваме, че времената са се променили, а и май скорошните президентски избори в Сърбия го показаха...

Ясно е също, че когато и да признаем Косово, а всички са единодушни, че това все някога ще стане, Белград едва ли ще ни потупа по рамото, а по-скоро ще се нацупи. И това ще се случи, независимо дали ще сме сред първите, средните или последните. Едва ли за Сърбия, която така или иначе губи в този процес, ще бъде и най-малка утеха, че България не бързала да признае Косово, щом като в крайна сметка го е направила. Единственият начин да съхраним симпатиите на Белград е да се присъединим към групата на страните, които заявяват, че никога няма да признаят Косово. Повечето от тези страни обаче имат сепаратистки тенденции на своя територия и се страхуват Косово да не послужи като прецедент. Ние, слава Богу, нямаме такива проблеми и включването ни в тази група би било нелогично, а и далеч не е в наш стил да се противопоставяме на позиция, отстоявана от Вашингтон и от по-голямата част от страните от ЕС.



Най-логичен изглежда вариантът



да признаем независимостта на Косово заедно с ротационния председател на ЕС - Словения, държавите от региона - Македония, Хърватия, Албания, водещите сили - САЩ, Германия и Великобритания, които заявяват, че ще признаят новата държава скоро след обявяването на независимостта. Така ще сме сред страните, които първи ще установят дипломатически отношения с Прищина, което ще ни позволи да гарантираме икономическите и политическите си интереси в Косово, както и интересите на българското население, живеещо там - гораните. В последните дни в общественото пространство се появиха множество гласове българските власти да предприемат мерки за защита на това население предвид предстоящото обявяване на независимост, има дори подписка в интернет, призоваваща парламентът да приеме декларация за защита на правата на гораните.

Само дето правата на малцинство, обитаващо чужда държава, се гарантират не с декларации, а с междудържавни споразумения. А такива споразумения с непризнати държави не се сключват. И точно затова е необходимо да се побърза. Тъй като в евентуално споразумение с Прищина може да бъде регламентиран



въпросът за българското малцинство в Косово



Това обаче ще стане по-трудно, ако преди това вече е регламентиран този за македонското или ако в конституцията на новата държава бъде пропуснато да се спомене наличието на българско малцинство. За пример може да послужи положението с българите в Албания. Когато преди години България е сключвала междудържавни договорености с Албания, е пропуснала да спомене дори ред за българско малцинство там и знаем колко трудно е сега да се официализира съществуването на българи в тази страна.

Не така стоят нещата с македонското малцинство, признато от Тирана още по времето на бивша Югославия. Освен това колкото по-бързо се установят отношения с Прищина, толкова по-изгодни условия за българския бизнес в Косово могат да бъдат договорени. Не искам да кажа, че трябва да влизаме в някакво съревнование със съседите си или с когото и да било, но все пак е добре да проявим решителността, изисквана от позицията на "фактор на стабилност на Балканите", която често си приписваме, а не да действаме на принципа "страх лозе пази".

Въпреки цялата условност на историческия контекст опит можем да почерпим и от признаването на Македония. Тогава ситуацията беше къде-къде по-сложна. Ние поехме риска да признаем първи и без да сме част от някаква по-голяма група държави страната, за която много хора се страхува, че може да се превърне в ябълката на раздора и да подпали Балканите. С Косово нещата стоят съвсем различно - то ще бъде признато от много държави едновременно, а в психологически план независимостта му се подготвяше от толкова дълго време, че няма да има никакъв елемент на изненада - уточнени са дори и музикантите, които ще свирят на концерта в деня на независимостта в Прищина. А освен това днес Белград е далеч по-предвидим и по-малко агресивен, отколкото в първите години на разпадане на Югославия. Ето че от дистанцията на времето фактът, че България прояви решителността първа да признае Македония, се оценява изцяло положително и виждаме, че това не вреди по какъвто и да било начин на отношенията ни с Белград. Затова всичко, което трябва да направим, е да не бягаме от отговорност - да подадем ръка на новия си съсед и да предложим на Сърбия нещо повече от глупавото обяснение "ама нали не бяхме сред първите...".

--------

Авторът е завършил "Балканистика" в СУ "Св. Климент Охридски" и в момента е докторант в същото учебно заведение. Специализирал е в Косово, Румъния и Белгия. От три години се занимава с балканска тематика като журналист.