Новата порция от имена, която беше сервирана тая седмица, пак даде повод да се дърдори за зловещата роля на бившата държавна сигурност, която контролирала с агентите си висшата изпълнителна власт. С патоса на закъснелия героизъм повечето български медии пак изпълниха времето и страниците си със списъци, интервюта и подмятания, та злорадо да отговорят на разпространяваната представа, че повечето неудачи на прехода могат да се обяснят с някогашните служби за сигурност. Но и с новия списък



истината обаче я няма и няма да я има,



докато не се отговори на следния въпрос: След като е толкова подла тая ДС, защо така безрезервно се вярва на документите й, по които се съди за нечия принадлежност към нея? Та нима не е очевидно, че щом в демократичните времена може да се издаде примерно паспорт на Куойвич, в тъмните тоталитарни години ще е било далеч по-лесно да се направи картонче, да се води дневник, да се подписват декларации и да се взимат отчети от командировки като агентурни сведения? Да, ама това не отменяло факта, че около 20% от министрите и заместниците им били агенти, доносници, слухтели за ДС и т.н., както се надпреварват да ни съобщават с особената страст на закъснелите открития, които сякаш отчасти извиняват некадърността, отчасти оправдават добродетелността на останалите 80%.

Направих си труда да проверя дали процентът на т.нар. доносници е наистина толкова висок. Публикуваните от комисията по досиетата решения за принадлежност към структурите на ДС дават достатъчно информация, ако тя се чете, разбира се, тъкмо с разузнавачески цели. (Тук е добре да не забравяме, че доближаването към истината откъм оскъдни факти в действителност е разузнаване и трудно може да си представим днешния свят без разузнавателните техники на Декарт, Спиноза, Лайбниц, Мил, Витгенщайн, Ръсел и т.н., да не стигаме до Intelligence service.) Та при такова четене ще видим, че



май нещо ни залъгват с истината



за тия стотина сътрудници на ДС във властта, на чийто фон само като илюзия може да се яви моралността на останалите петстотин министри и техни заместници. В този смисъл за морал по повод принадлежност към ДС говори например бившият председател на Народното събрание О. Герджиков, който иначе консултираше в качеството си на частно лице дела срещу държавата. Но далеч по-важно е, че демонизираната сила на ДС е опит да се скрие истината за дереджето на страната днес, колкото и да е нелепо миналото всесилие да обяснява сегашно безсилие. Впрочем ДС не беше всесилна в миналото и не се радваше на такава извратена любов, както иска да ни се внуши днес със списъците на нейните сътрудници и с признанията на ония, които твърдят, че били горди със службата си в нея. Далеч по-интересни биха били списъците и признанията за принадлежност към действително управленските структури - съставите на ЦК, ОК, РК, ГК на БКП, БЗНС, ДКМС, Профсъюзите, делегатите на конгреси, участниците в пленуми и обслужващите звена, където се подготвяха и взимаха управленските решения. Защото, ако наистина ще трябва да вярваме на устройствени документи, няма как да не тръгнем от конституцията, където беше ясно посочена ръководната роля на Партията, от която дори уж всесилната ДС не можеше да избяга.

Но да се върнем на конкретния списък. Близо 1/4 от присъстващите в него са щатни служители на ДС и нейни подразделения. Тяхното огласяване е толкова смислено, колкото би бил смислен списък на ватмани, по-виновни от кмета за разбитите трамвайни линии, понеже те се движат по тях, а той кара джип. Около 1/4 са такива, за които



няма документи за съгласие за сътрудничество,



но пък има картончета, псевдоними, подписани или приписани агентурни сведения, информации и донесения. Тук са и най-изненаданите от обявеното сътрудничество. Нещо напълно разбираемо - всяко участие в голям международен проект у нас, всяка служебна командировка, особено в САЩ и Западна Европа, завършваше с писмен отчет на участниците и често пъти с разговор с неизвестен другар от някой отдел на ДС, намиращ се в същото социалистическо съревнование с колегите си, в което бяха и предприятията и учрежденията извън службите. Един от елементите на това съревнование бяха формалните отчети и е близко до ума, че бройките на вербовките лесно можеха да растат, без самите "вербувани" да знаят за това. Затова мнозина са и така изненадани днес, както и комисията е изненадана от обилието на безсмислени сведения, заведени като агентурни. И остават около 1/4 обявени, за които има принудено или доброволно писмено съгласие за сътрудничество, картончета, донесения и дневници, има хонорарни листове, платени командировки, служебни бележки и т.н. Тук естествено преобладават турците, повечето от които със средно и висше образование бяха надзиравани от службите още преди т.нар. възродителен процес съгласно указанията и постановленията на ЦК на БКП. Те, както и потомци на богати буржоазни фамилии, засегнати от мерките на народната власт, бяха любим контингент на ДС. Само днешни пишман герои и закъснели пророци за краха на социалистическата държава могат да ги обвиняват, че са се съгласили да подпишат исканите декларации. И накрая ще останат тия, които наистина могат да се нарекат доносници, от чиято дейност са пострадали хора, заведени са дела или са взети управленски решения, от които са последвали обществени вреди. Както и да ги броим, те надали ще са повече от двадесетина процента сред така обявените сътрудници. Което е достатъчно основание да не им обръщаме особено внимание и да се откажем от оправдателния манталитет, че точно те са виновни за днешното ни състояние.