|
| Георги Чапкънов |
- Не се ли уморихте. Комай колкото повече вървят годините, толкова повече ви се работи?
- Не е точно така, защото аз работя от малък. Още от 13-годишен, тогава Сталин беше още жив, съм започнал с лозунги. И "Мир, труд, социализъм!" съм го писал може би хиляда пъти. Можех да рисувам още от дете Стамболийски, Сталин, Георги Димитров и всички ги познаваха. Така че мойто предопределение в изкуството е било в невръстната ми възраст. От време на време, тъй като баща ми беше бивш авиатор, ми се е приискало да летя, но разбрах, че няма да стане - аз съм малко глух и с лошо чувство за ориентиране. И напуснах тая мечта бързо-бързо, определих се съвсем ясно като художник и не съм спрял да работя.
- А с изкуството не реализирахте ли мечтата си да полетите?
- Донякъде. Аз не ща да си сменям дереджето с никого и го намирам за най-прекрасното, което би могло да ми се случи. Занимавам се с това, което ми е най-приятно, и с него си храня фамилията, чрез него живея и съществувам. А мечтата ми не се реализира напълно, защото имам още малко работа да свърша, докато се махна от тая земя, но да не бързаме много.
- За какво мечтае един човек, който има всевъзможни награди и титли?
- Тия неща отдавна не ме блазнят и вече пет пари не давам за никакви награди и уж прочути духовни стимули. В България те или липсват, или се появяват съвсем епизодично и може би съвсем не на място. Затова мечтая да си довърша работата и да направя няколко неща, които смятам за по-значителни. Искам да създам 12-15 евангелски сцени, като е възможно да се издаде една нова уникална библия в много малък тираж с литографии. Няколко по-големи скулптури също бих искал да направя.
- Защо художниците минават през различни стилове и течения и в един момент се обръщат пак към библейската тема?
- Ами човек с одъртяването се смирява някак си и малко по-внимателно започва да се вглежда в нещата и има нужда от едно просветление, което дава вярата. И за да може да посегне на тая тема, той трябва, поне докато работи, да се очиства от всякакви недостойни човешки пороци, за да може по-бързо и лесно да си свърши заниманието.
- Не ви вълнуват наградите, но кой е стимулът, който ви движи?
- Най-красивият е, когато те спрат на улицата и ти кажат: "Благодаря ти за туй, което си направил!" То нашата работа нито се яде, нито се пий, тя само се гледа и възприема. Затова и хич не е приятно, ако тоз, който те срещне, те напсува. В България това е най-лесното нещо. Примерно правят му на българина сиренето 100 лева - мълчи, токът му правят 100 лева - мълчи, парното му правят 100 лева - пак мълчи. Направи се някакъв паметник - и отваря уста, а изобщо не му е работа. А там, където трябва да се бори, да воюва, да свърши своята мисия, не го прави, а, видиш ли, за най-безопасното дрънкане е готов. Почти няма работа, която да съм правил, и да не е имало идиотско обсъждане от типа "Защо точно тука е поставено?", "Не можеше ли по-голямо да бъде?, "Не можеше ли да е по-малко", да е по-наляво, по-надясно.
В България стимулирането е по тая система:
"Всички с пръст тебе сочат,
на ти таз книга за прочит."
И майната ти, и туй то. По тоя начин смятат, че е дадена заслужена признателност на тоя или оня. Известно е, че тоз, който се занимава с изкуство, се занимава с духа, а не с материалното, но пари са нужни за съществуването. Такъв велик човек като Йордан Радичков, бог да го прости, в последните години на живота си се чудеше как да си плати тока. Христо Фотев, горкият, умря в мизерия, Радой, дори нямаше телефон. Айде, той бе най-безсребърният човек на България.
- Добре, но ние правихме-струвахме и имаме пак само два ордена?
- Прие се новата наградна система преди 3 години. Аз съм бил председател на комисията. Нямам представа защо още не се произвеждат одобрените ордени. По тоя начин се обезценява най-скъпият орден на България "Стара планина", който се дава на тоя и на оня, на куцо и на сакато.
- Може ли в днешно време художникът да живее само от продажби?
- Така или иначе, на тая земя всичко се заплаща. И най-добре е човек да печели с това, което работи и му доставя удоволствие. Не става дума, че не обичам парите. Когато трябва и когато мога, ги взимам, но много бързо изчезват. От време на време чувствам притеснения, но какво да направим - така е с много хора. Не съм от тия, най-имотните художници.
- При толкова много работа?
- Явно не умея да ги управлявам тия знаци, паричните. И общо взето, хем знам, че са стимул, хем ги ненавиждам, щото те някак си ми убягват. Какво да направим? Такъв ми е животът и на никого не се сърдя. Но има неща, които много трудно мога да преглътна.
- Как се чувствате между Петко и Пенчо Славейкови, между Борис Христов, Йордан Радичков, Радой Ралин и Фелини, които "минаха през вашите ръце"?
- Късмет имам, че ги познавам лично, разбира се, без Пенчо и Петко Славейкови. Но съм се срещал и другарувал с велики хора като Радой, Радичков, Атанас Божков, Теодосий Спасов, негово величество царя, Фелини и много други. Това е взаимно, не стане ли от двете страни, няма да стане и портретът. Трябва да има някаква близост, и то не каква да е, а високо честотен духовен контакт. Това, че някои от тия хора ги няма, не мога да го понеса. Да не говорим колко е осиротяла България без Тончо Жечев, Ивайло Петров, Борис Димовски. Културата ни почва да опустява, защото те бяха изключителни личности. Имам голям късмет да познавам лично най-големия скулптор на Япония Чулио Сато, с когото станахме много близки, Накамацо, който е най-големият изобретател на новото време, когото сравняват с Едисон. Трябваше да го моделирам пред всичките му служители, което беше страхотно изпитание за мене. Познавам се и с Уший - шефа на японския есенен салон за изкуство, и много други. Намерил съм тая духовна пътечка, но пък и никой от тях не ми е отказвал.
- Време ли е за изкуство?
- Винаги е време, макар че сега е отвратително. Но искам да подчертая, че в много лоши времена се раждат много хубави произведения. Голямото охолство не предразполага към голямо изкуство.
- От друга страна, младите предпочитат да не са в България. И ако говорим за приемственост, как ще стане тая работа?
- За щастие винаги има млади. То младостта е надеждата, силата, упованието, че няма да загине българското. Сега има много добри млади. И липсите на големите ни творци трябва да знаете, че ще бъдат запълнени. Но трябва време да се отсее това, което е стойностно, за да пребъде. Това е един процес, който не спират нито парите, нито лошото време, в което живеем.
- Разбират ли хората това, което правите?
- Използвам класическа форма и по тая причина, най-малкото като форма, са разбираеми. Не че не съм правил и абстракции. Но класическото изображение не буди толкова въпроси. В него гледам да наместя моите идеи, виждане за света и желания. И работата става.
- Значи добрият художник трябва да бъде философ, който излъчва послания.
- Естествено. Иначе за какво се занимава с тази работа. Ние сме крепители на духа и ако ги няма тия послания, все едно нищо не сме свършили. Макар че в първия миг нещата ни се приемат първосигнално - харесва ми, не ми харесва. Но по-нататък се търсят и други достойнства. Най-напред трябва да се види изображението и после да се търси философията на произведението. Ако е еднопосочно, то е бедно.
- Кои са вашите послания?
- Моето желание е, като види човек това, което показвам, неволно да си помисли, че го е виждал и му е познато. Аз не влизам в състезание с моите учители и предци, но остава упованието, че това, което правя, не може да бъде приписано на никой друг. Това ми дава спокойствие да продължавам. И престанах да се дразня от това кой как разбира нещата. Вече съм твърде стар, за да съм придирчив и егоист. Гледам да съм добър и това, което правя, да излъчва доброта. Гледам сюжетите ми да са по-весели, по-човешки, по-жизнени. Най-простата работа е да угнетиш някого. Защото трагедии колкото искаш, особено откакто ни залива американското кино с екшъни и чудеса. Изглежда нищо весело не може да се пръкне на тоз свят, да му се не види. А е достатъчно човек да види един филм на Чарли Чаплин.
