|
| Димитър Денков |
Жената също иска да е по-близо до изхода и пита за свободно място в купето. Понеже има три, тя се намества непринудено и без да е дочакала отговор - едно място за нея, две за торбите. "Ей заради такава като тебе изгоряха хората", казва също толкова непринудено рибарят и я поглежда така, както Разколников гледа еснафката, преди да реши да я убие. Възцарява се тишина, забиваме се във вестниците докъм Нови Искър, когато жената пита и си отговаря: "Кой да е изгорял заради мене? Аз си изгорях".
Почти до Своге разказва. Без коментарите на останалите в купето разказът за петдесетгодишния й живот е следният:
Не й вървяло в ученето, след техникума започнала работа в завода за гуми, оженила се, родила две деца. Бедно живеели, в общежитие, но се оправяли. После дошла демокрацията, а с нея - приватизацията. Затворили завода, всичките заводи във Видин; изгонили ги от общежитието. По-образованите избягали, градът се стопил, а те - какво, да се върнат на село ли? Че къде да учат децата, пък и текезесето вече го нямало. Добре, че било ембаргото, та да живеят и да плащат наема - с две туби бензин избутвали седмицата, а ако стигнели до пазара в Зайчар с цигари, аспирин и консерви, връзвали и месеца. Мъжът й се хванал охрана, ден работи, два почива. Гледали прасета в Слана бара, откраднали им половината - местни ли, чужди ли цигани, не се разбрало. То толкова и търсила полицията. Опитали с царевица и домати в Грамада, слаба работа; а и дъждовете след войната в Югославия съсипали реколтата. Тя продавала вестници, чистела в училището, съкратили я. Криво-ляво се оправили, помагала голямата щерка. Тя се оженила след абитуриентския и сега са в Италия, преди били в Германия; мъжът й работел в строителството, тя - първо гледала баби, после и малки деца, щом научила езика. С нейни пари си купили гарсониерата преди седем години - сега сигурно струва седем пъти повече. И то във Видин, където много искат да продават, а малко могат да купуват. Малката живее в София под наем с приятеля си, не са женени. Работи в Илиянци при китайците. Та и затова ходи веднъж в седмицата за стока при нея. Взима за 300-400 лева, ще си ги избие от румънеца, който идва на пазар в събота. Румънецът е по-стиснат и по-беден от сърбина, той повече купува, но нали вече имало визи, няма сметка да идва. Като махнеш влака и деня в София, чисто остават 80-100 лева. Кое по-напред с тях - ток ли, храна ли, лекарства ли? Така я карат пета година. Преди идвал и мъжът с колата, но с тоя бензин... "Докога ще е, не знам, ама ако стане пожар, грях ми на душата, първо стоката, а за мене и другите - Господ да се грижи. Триста лева са това, щерката ли да ги връща?"
На гарата във Видин я чака мъжът й. Не си казват дума, товарят стоката в багажника на "Москвич 408-И" и потеглят по посока на призрачния Дунав мост.
Може би защото японците са майстори на бързи влакове и мостове, от тъмнината ми изплуват кадрите на безсловесен японски филм за живота на едно семейство: "Голият остров" на Кането Шиндо. По него Валери Петров написа стихотворение:
"На остров гол живеят двама
и го поливат нощ и ден.
Това е филма. Друго няма.
И вий скучаете край мен.
Жената, хвърлила черпака,
се просва в хълцания зли,
а вий се смеете във мрака
на глупостта, че сте дошли."
Стихотворението завършва с поетично самоутвърждаване, което традиционно поставя поета над масата, недовиждаща силата на изкуството:
"Сега вървете към вратите,
шумете, смейте се на глас -
докрай, додето разцъфтите,
ще мъкнем влагата към вас."
Струва ми се, че след появата на жената с торбите сред причините за жертвите в пожара трябва да има и филм, и стихотворение от нейно гледище. Филмът надали ще е скучен, нищо, че си го знаем; стихотворението пък ще е с по-различен край, колкото и нахално да е преиначаването на шедьоври. Примерно такъв:
Сега вървете към вратите,
плачете възмутено с глас.
Докрай, додето ни спасите,
торби ще мъкнем и за вас.
Но понеже с филмите у нас нещата стоят тъжно, а със стихотворенията - смешно, видите ли тая жена с торбите, дайте й поне цвете. По принцип, не заради 8 март.
