-----

Проф. дфн Светлозар Игов е литературен критик и историк, есеист, романист, поет, преводач. Завършил е славянска филология в СУ. Ст.н.с в Института за литература при БАН и преподавател в Пловдивския университет. Издал е повече от 30 книги, сред които претърпялата ред издания "История на българската литература", монографии и стaтии за класически и съвременни писатели, "Призори" (фрагменти), "Там" (поезия), романът "Елените" и др.

-----



- Какво е състоянието на обществото ни след 20 години преход?

- От гледна точка на свръхбогатото свръхмалцинство "преходът" е завършил, а бих казал, че бе завършил още преди да започне. От гледна точка на бедното и безправно мнозинство той никога няма да свърши. Какво впрочем значи "преход" - от какво към какво, от комунизъм към див капитализъм или към по-питомен капитализъм? Живелите и под английско, и под руско робство персийци казали на литературоведа Виктор Шкловски: "Руснаците грабят, англичаните смучат". Може би у нас става преход от грабене към смучене? Или - ако парафразирам Яворов - от убийства с дърварска брадва към убийства със златна игла? Самата дума "преход" манипулира хората с утопиите на някакво по-добро бъдеще, което е вечният инструмент на онези, които знаят , че това бъдеще никога няма да дойде. И дори определението "див капитализъм" не е точно! Дивият капитализъм е бил жесток, но все пак е признак на демокрация, той премахва наследствените привилегии на феодалната аристокрация и дава шанс на всички в пътя към богатството, властта и социалния възход.Това, което наричат днес в България "див капитализъм", не премахна, а укрепи и разшири позициите на бившите комунистически елити и техните дечица, лакеи и ченгета. По-точно от думата преход е определението "извънредно положение" в смисъла, който му дава философът Джорджо Агамбен. Това е ситуация без норми и закони - нещо като перманентната революция на Троцки (а ХХ век бе една перманентна революция), когато докопалите или придобили власт създават норми и закони в своя угода, а дори и когато ги създадат, не ги спазват. Българският преход беше и продължава да е симулиране на пазарна икономика, на плуралистична политика, на свободни медии, на демокрация, но всъщност е създадена от живковската мафия и ченгетата й криминална държава, която се опитва да симулира пред света някаква "демокрация". Казвам "живковизма", а не просто комунизма, защото българският неосталинизъм има по-дълбоки балкански исторически корени. Те са в липсата на исторически развой от типа на европейския - от Ренесанса до Просвещението, - поради което не беше произведена нито свободата на личността, нито модерна гражданска общност, която е общност от свободни личности, а не "стадо". Неслучайно българите са били наричани робско племе, мърша и стадо не от някакви обидени графомани , а от най-значими творчески личности и национални идеолози - двамата Славейковци, Ботев. Емилиян Станев в дневниците си нарича българите корумпиран народ, прави остра критика на социализма, на Живков. Българската псевдодемокрация и криминализираният елит са следствие от социалния разврат по времето на живковизма. Днес няма и друга организирана престъпност освен организираната от живковската мафия и бившата ДС.

- Смятате ли, че хората на Живков все още притежават такова влияние?

- Говоря най-вече за манталитета, създаден от живковизма (като разновидност на неосталинизма) - а живковизмът е крайната степен на байганьовщината в синтеза й с болшевизма, келепирът на всяка цена, да се държи с всички средства кокалът на властта - властта като богатство и богатството като власт.

- Какво според вас като литературен критик, който винаги е следял българската литература, е днешното й състояние?

- Трябва да разграничим две неща - литературата и литературния живот. Литературата се създава въпреки, а често и срещу социалния си контекст и политическата конюнктура. В този смисъл добра литература може да се пише винаги. Но литературният живот зависи от социалните и политическите условия. Една добра творба може да бъде написана, но да не бъде издадена, да бъде издадена, но да не бъде оценена и разпространена. А днешното криминализирано и деморализирано българско общество пречи на пълноценния литературен живот и най-вече на функционирането на критиката. Нима създадените като партийни организации писателски съюзи не бяха родени чрез принципа "Разделяй и владей", както и целият политически живот? Но това не е нито културен, нито политически плурализъм.

- Адекватни ли са литературните награди на литературния живот?

- Случва се понякога една творба да се извиси високо над останалите - например "Тютюн" на фона на "сухата равнина" на българската литература през 1951. Но такива случаи са редки, особено при нормален литературен живот. Всички - и български, и световни - награди са били оспорвани, защото сами по себе си са оспорими. В смисъл, че трудно може да се каже, че една творба е "най", все едно да кажем, че ябълката е по-хубав плод от крушата. В този смисъл няма справедливи награди, те са винаги оспорими, особено при колективни журита, когато консенсусите могат да доведат до присъждане на награда на творба, която не е била фаворит на нито един член на журито. С това съвсем не искам да отрека наградите като литературна институция. Но смятам, че основното им социално значение е, че привличат общественото и медийното внимание към литературата, а в по-частен план - ако имат финансово изражение - че подпомагат по някакъв начин писателите, което в нашето време не е без значение. Друг е въпросът, че в нашето доста нестабилизирано като социални и естетически норми, ценности и критерии време наградите се основават и дават или от случайни за литературата хора, или от едни и същи съвсем неслучайни приятелски кръгове.

- Кога ще имаме български Нобелов лауреат? Кой от българските писатели според вас е заслужавал тази награда?

- Имам книга за първия балкански нобелист Иво Андрич, писал съм статии и пръв публикувах още през 1984 списъка на дотогавашните Нобелови лауреати. Многократно са ми задавали и съм отговарял на този въпрос, който се е превърнал в болезнен български синдром. Нобеловата награда си остава най-престижната световна литературна награда, което не значи, че не е била оспорвана, понякога и с международни политически скандали. Но винаги е била давана на значими творци. Първата - на почти забравения днес и във Франция поет Сюли Прюдом, но не я е получил световният колос Лев Толстой (недолюбван тогава и от държавата, и от църквата). Това не значи, че Прюдом не е бил значим за времето си творец, нито, че липсата на награда е навредило на огромното величие на Толстой. Големите творци стоят винаги над наградите, не наградите им дават престиж, а те дават своя престиж на наградите. Когато Андрич получава наградата, негови конкуренти са били дори по-популярни от него творци като Алберто Моравия, Греъм Грийн, Лорънс Даръл. Наградата не направи Андрич по-голям писател, но го направи световно по-популярен, за да се разбере, че е по-значим от някои от съперниците си.

Поради етноцентризма и провинциалната си затвореност дори големи български писатели трудно са се извисявали до европейски разбираното понятие за литературна значимост. Все пак имена като Пенчо Славейков, П. К. Яворов, Николай Лилиев, Йордан Йовков, Атанас Далчев, Елисавета Багряна се домогват като творчески фигури и художествена значимост до тази представа. Но тук идва вторият проблем - международната популярност. Която се постига трудно при т. нар. малки езици и още по-трудно при деспотични режими. За какви Нобелови награди бленуваме, след като 50 години тоталитарният режим правеше списъци кои "наши" (не в смисъл български, а в смисъл любимци на режима) писатели трябва да се превеждат? Чужденците, които могат да превеждат добре от български, никога не са били много, а днес се броят буквално на пръсти. Още по-малко сред тях са тези, които могат да преценят кое е добра литература. Не им помага много в това отношение и българската критика.

И третият критерий за Нобеловите награди е писателят да бъде с достойно гражданско поведение и да не е лакей на тиранични режими. Тук сме най-зле.

Преди 10 години в едно интервю казах, че само прозаикът Йордан Радичков и поетът Николай Кънчев са донейде отговарящи на мерките за Нобелова награда. Те са вече покойници. За изработването на такива писатели са необходими поне двайсет-трийсет години. Засега не виждам българската завист, еманация на която е и българската държава, да помага нещо в тази насока. Впрочем не мисля, че държавата трябва да помага на литературата и изкуството. Тя просто не трябва да им пречи. (Да си спомним, че тайните служби на диктатора убиха един писател, който също се приближаваше до критериите за високата световна награда.) Не съм нито монархист, нито почитател на Фердинанд (дори напротив), но по негово време българската литература е в разцвет именно защото монархът въобще не се е интересувал от българската литература. А тя тогава ще произведе кандидат за Нобелова награда, когато изкуството стане напълно независима социална институция и произведе творци, които са и големи майстори на словото, и алтернативни на държавата институции. Не ми изглежда възможно в близко бъдеще.

В заключение обаче ще кажа, че именно социалният ми песимизъм ме прави оптимист за бъдещето на литературата.