"Мила родна картинка! Един път ли си радвала душата ми, един път ли си замъглявала очите ми със сълзи, за да не мога да видя всички дреболии на твоята красота."

Така почва класикът Елин Пелин свой разказ и кара напред с въздишка. В разказа класикът е возен с каруца не от кого да е, а от вечния шоп. На огорчението класиково, че един бунар си има кобилица, а ето на - кофата липсва и пътниците не могат да се напият с вода, вечният шоп прави следния коментар:

" Украднали са я - каже. - Беше нова, та някой може да я е взел за употреба."

Тази "употреба" умилява. Тя е приложима към всичко, особено към българската политика. Властта или се употребява, или се хаби. Тия, дето покрадват, я употребяват; тези, дето не - я хабят. Тази употреба в Елин-Пелинов контекст бива в различни вариации - по-ловка или по-дебелашка, въпрос на рафинираност. Една закономерност обаче при нея е относително желязна - ако някой хаби, властта го изритва по-бързо, отколкото ако "употребява", макар и дебелашки.

Казано с други думи,



ние не познаваме власт без покраднюване



(Спомням си две мастити фигури от нашата най-нова история, за които нямаше индикации и слухове за лично обогатяване, макар че и това не попречи тяхното управление да остави привкус на горка разруха. Едната от тези две министърпредседателски фигури все пак съхрани известен морален ресурс за политика; другата зае място само в историята, при това с печална слава. Говоря за Филип Димитров и Жан Виденов. Въпреки запазената им лична чест в областта на процентите, покрай самите тях така яко се покраднюваше, че бунарите на техните управления още стоят без кофи.)

Разбира се, не е нужно да си Елин Пелин или Жан-Люк Демарти, шеф на Генерална дирекция "Земеделие и развитие на селските райони" в ЕК, за да знаеш, че у нас се краде.

То навсякъде по света става, но ние се бутаме към комична за другите и трагична за себе си изпъкваща роля в ЕС. Страната ни е изправена пред непознато изпитание след замразените пари по САПАРД, ФАР и ИСПА.

Като казах изпитание, се сетих за един хубав роман със същото заглавие от Цончо Родев, за Сръбско-българската война през 1885. Тогава невръстната ни държава за пръв път воюва сама; тревогата е голяма, но и въодушевлението е съответстващо.

Сега е по-различно, но пак уникално. Младата ни, но многострадална демокрация трябва да намери общ език с нова властова централа, за чиито манталитет и стереотипи не е подготвена, няма навици. Новата властова централа не ще цаливане на ръка и смазване на достъпа до валията с каймета, за да даде китап или друга там милост. Нито изисква идеологическа лоялност към пролетарската империя и пищни съпътстващи банкети, съчетани с по някой и друг кожух.

По мои извънредно скромни наблюдения в новата властова централа на Европа има два типа чиновници. Първият, по-малобройният, е склонен към епизодично хързулване до нашенските употреби; главно тук и главно с нас. Състои се от люде, които не смеят да рискуват подобен внезапен джакпот там, но на тези ширини им се струва хиперизкусителен. (Нещо като сдържаните в родината си скандинавци, които тука по морето ни го удрят на пиянство и простотии - адаптират се.)

С тях нашият елит може да прави дело, префасонира ги по свой образ и подобие. Само че тези, първите, са малко и плахи.

Преобладаващата част са други, които не харесват нашата мила картинка, привиждат я грозна. Те априори са убедени, че тук се краде много, и правят всичко възможно да докажат това и там, където нам нещата изглеждат по-невинни и от кофа на бунар.

Дали защото не обичат нас, дали защото не обичат кражбите, дали защото са друг тип употребители - не знам. Но е така.

С тях не сме свикнали. Тъкмо пред тях нашата политическа класа сякаш иска да каже следното с поразперени извинително ръце и със сърдечно прихихикване:

- Ма покраднюва се бе, господа, какво толкоз... за всички има.

А онези гледат лошо, не разбират жеста.



Антагонизъм на знаковите системи,



несъвпадение на езици и символи.

Изобщо не е въпросът само в пустите злоупотребени 7.5 милиона евро по САПАРД и седемте ни фирми, ловнати от Европейската служба за борба с измамите. Не е само в далаверата, а в позата на властта, в нейното искрено огорчение от атаките. Мнозина не разбират - нали уж съюз, нали уж дружба, пък сега така грозно - краде се.

Да се краде е позор, това знаем, сакън. А да се покраднюва за употреба - е, то е друга работа. Нещо като Вечната Амбър, като Вечния шоп по-точно... Нали помните репликата на един велможа, след като един брат вземаше поръчки от друг брат на висок държавен пост за пътни ремонти - един вид, като е брат, гладен ли да стои?

Така прозвучаха и обясненията на изпълнителния директор на ДФ "Земеделие" Димитър Тадаръков, който видя причината за спиране на 140-те милиона евро или в нашата прокуратура, или в "липсата на професионализъм" на самия Брюксел.

Те може и да са ни нарочили, но като хванахме пътя към Европа, следваше да правим сметка, че нашата каруца влиза в други шосета. И или да сменяме каруцата, или шосетата. А да ни резнат парите и ние да се друсаме, бедни и взаимноупотребени, по европейските джедета - смисъл няма.

Между другото, Елин Пелин след думите на шопа за открадната кофа характеризира каруцаря така:

"В тона на гласа му и в думите му нямаше ни възмущение, ни протест. Напротив, в тях звучеше някакво оправдание на стореното и малко завист към тоя, дето я е взел за употреба."