Монотонният пейзаж на българската престъпна действителност беше на път да се освежи, ако не бяха тъй бързо намерени двете задигнати картини. Самата кражба бе тъй дръзка и предизвикателна, че публиката предвкусваше остросюжетен екшън. Вероятността да се назначи парламентарна комисия, която да забатачи всичко, този път бе почти нулева. (Макар че - кой знае.) Това не бяха стопени еврофондове, нито надписан асфалт, грубо скроени братовчедски сделки или друга някаква скука. Не се очертаваха мънкане и шикалкавене, полупризнаване и полуинформация, политически ухапвания и прочее сиво българско ежедневие. (Макар че - кой знае.) Това бяха две платна, отмъкнати пред очите на охрана и камери - първо всички видяха, че са там, после всички видяха, че ги няма. Това беше друга тръпка, класика в криминалния жанр, ниво. Това го има на Запад, тук такива романчета почти не се разиграват - може би защото картините са все у хора, от които не се препоръчва да се краде. Но ето, че май взехме да ги настигаме... американците.



Очакванията за вълнуваща интрига рухнаха за ден



Сюжетът се оказа мижав, макар и по своему нестандартен: не банда и не организация, не обмислено и изпипано престъпление, а случаен крадец, едва ли не минувач, бе взел платната под мишница и ги бе изнесъл пред 40 камери! И все в този нехаен, аматьорски стил ги бе отнесъл... на вълка в устата. Със същия успех и за същата сума (50 лв.) би могъл да избере и друг начин да го окошарят. А така: голям облак - малко дъжд. Събитие от местно значение.

Други бяха вече нашите нагласи, както и нахвърляните вече коментари и анализи. Затова за мнозина това бе една подла развръзка. Сякаш им измъкнаха случая от ръцете. Остана само да се предъвква по аналогия с капката, която уж имала химическия състав на целия океан. Грънци! Нито по състав на престъплението, нито по какъвто и да е състав този случай отговаря на океана на българската престъпност. Единственото общо е синдромът на разградения двор...

Но пък има нещо друго. Потвърди се брадатото правило, че скандалът е отличен пиар. Не само за полицаите и изкуствоведите, които охотно взеха думата, но и за самите картини, за авторите им, дори за роднините на авторите. Това беше един страничен, но приятен ефект от иначе дребния золум: да научи публиката нещо повече за Николай Павлович, за баща му Христаки Павлович, за брат му лекаря, за племенника му Цветан Радославов - автора на "Мила Родино". Приключението с "Пробуждането на България" пробуди интереса към този художник и нищо чудно днес-утре някои да влязат при картините му - не да откраднат, а да видят.



В наши дни и това струва нещо...



Решавам да използвам информационния повод, за да вметна нещо и за другия нападнат художник. Сам по себе си фактът, че картина на Верешчагин е получила цена под 50 лева, е невероятна сензация: още приживе художникът е продавал изключително скъпо, бил е най-богатият и най-популярен руски живописец - в едно време, когато са творили най-именитите му колеги: Репин, Васнецов, Левитан.

Неговата изобразителна мощ надживява времето - на голямата изложба "Русия" в галерията "Гугенхайм" в Ню Йорк публиката ужасена застива пред толкова популярната у нас картина "Панихида", изобразяваща бойното поле край Плевен, където под снега се виждат телата на убитите в сражението войници. Впрочем подобно въздействие върху зрителя е "специалитет" на Василий Верешчагин. От войната в Туркестан той донася в Петербург платна, които по подобен начин притеглят и разтърсват. По време на изложбата, както пише един руски автор, "жените припадаха, поповете се молеха, а императорът изпадна в ярост". От картините гледа войната: оная война, която във времето преди телевизията и съвсем в зората на фотографията изнежената публика би могла да види само на платното. Това е война с исляма, днес намират, че Верешчагин е вложил в картините си и някакво предсказание.

Но художникът, изглежда, сам е съжалил, че е



поднесъл на обществото свръхдоза истина,



и изгаря най-жестоката си картина, "Забравен" - убит руски войник лежи в пясъците, оставен на слънцето и зверовете. "Разкаянието" му не трае дълго - той продължава да рисува все така безжалостно, печалният реализъм на войната става негова творческа съдба. Липсата на подразбиращата се за тази тематика патетика извиква ропот у генералитета, той е в конфликт и със средата си - успехът му, доходите му, легендите за невижданото му парижко ателие и преди всичко неговият неконформизъм предопределят хладината й. Когато го избират за професор в Художествената академия, отказва да приеме титлата.

"Отмъщението" му е едно пътешествие в Индия, картините от което се превръщат в неговата "цивилна" класика. Но това е само пауза: чакат го още две войни. Руско-турската, в която го раняват. И Руско-японската, в която го убиват. Василий Верешчагин загива при потопяването на броненосеца "Петропавловск" на рейда в Порт Артур. Очевидци на гибелта му твърдят, че до последния си миг е нахвърлял ескизи от "събитието".

Надявам се, че с тази скромна справка няма да възбудя апетита на крадците и трафикантите на изкуство. Повече разчитам на широко разгласеното в печата експертно мнение, че картините от нашите галерии не са "конвертируеми" в Европа. Обидно, наистина, но затова пък колко практично! При липсата на всякакви други адекватни мерки то би могло да откаже престъпния свят от посягане на "местните" художествени ценности. Ако, разбира се, престъпният свят вярва на вестници...