-----

Проф. Андрей Даниел е роден в Русе през 1952 г. Син е на известния ни театрален режисьор Леон Даниел. Завършил е Художествената академия в София, където сега преподава живопис. Имал е повече от 20 самостоятелни изложби и множество участия в колективни изложби в страната и по света. Негови творби са притежание на престижни български и чуждестранни фондове и частни колекции. До края на месеца последната му експозиция "Завръщане в Египет" след представянето й в София може да се види във варненската галерия "Шкорпил 8".

----



- Разкажете за Египет, предмет на текущата ви изложба. Какво за вас е "завръщането"?

- Преживяването ми определено беше силно. В края 2006 г. участвахме с колегата ми Ивайло Мирчев в Каирското биенале. Освен вълнението от самото пътешествие при мен протече един по-сложен процес, защото нямаше как асоциациите ми да не се насочат към библейското влизане и излизане в Египет. Имах като че ли възможността да гледам на нещата около себе си с два погледа - на съвременника и на древния ми еврейски род, който в мое лице се завръща 3000 години по-късно в тази невероятна страна. Оттам се породиха някои вълнения и идеи.

- Изкуството ви издава душевната нагласа да обединявате всички изкуства - музикалната хармония, театралният разказ, поетичната метафора...

- Това са иманентни неща в самата живопис, тя борави с тези инструменти. А иначе, онзи, другият тип обединения, които в последните години взехме да наричаме мултимедийни и в които едновременно чуваш, виждаш, разказват ти - според мен те не са пътят. Те са израз на едно примитивизиране на обществените нужди и вкусове, връщане към ритуалното начало, напомнящо древните карнавално-ритуални мистерии, в които едновременно си вътре и вън от играта, хем си ти, хем не си, танцуваш, пееш, говориш. За мен високите цивилизационни форми са именно изчистените видове: музика, изобразително изкуство, театър, в по-ново време - киното (то прави опит да синтезира всичко, но си остава сценично изкуство). През вековете тези форми на духовност са изработили свой специфичен език, който се рафинира в своята употреба между художник и зрител. В обращението кристализират кодове и метафори, които стават като сигли и разговорът на този език вече притежава едно много високо интелектуално движение. Докато другото е малко като народен празник.

- Тогава къде виждате авангарда?

- Тук има едно недоразумение по отношение на самите термини. Ако говорим от гледна точка на история на изкуството, "авангард" е строг термин, отнасящ се до периодизацията на изобразителните жанрове. Така наричаме един период около Втората световна война - малко преди и малко след. Понятията авангардизъм, абстракционизъм, експресионизъм понякога погрешно се прехвърлят като качество на дадена картина. Но те са термини, свързани исторически с определени периоди. Може би пък някой употребява "авангардно" в смисъл, че това е предната част на някакви явления, острието на дадени процеси. За съжаление и с това не мога да се съглася, защото виждам кои артефакти минават под тази шапка - всички там пърформанси, хепънинги и концептуални практики са своеобразна екзотика на ХХ в., но само това.

- А модерното?

- Модерното е също такъв спекулативен термин. Това са по-скоро начини на мислене в изкуството, не толкова употребата на нови техники. И това е парадоксът, че колкото повече можем технически, толкова по-безразлични и нечувствителни ставаме към следващото техническо откритие. Онези първи велики открития на Спилбърг - "Джурасик парк, където виждаш като живи динозаврите, или "Междузвездни войни" с невероятното усещане за космос - бяха източник на невероятни преживявания. А днес всеки втори филм има по-съвършени ефекти и те вече не ни правят впечатление. Затова за мен не това е водещото, а умението да можеш днес, докато си тук, да откриеш мощните всеобемни и дълговечни метафори за нашия живот, за смисъла му, за посоката.

- Много говорим с вашите колеги за все по-актуалния отказ от "разказвателността". Във вашите работи обаче винаги има случка. Защо се придържате към това?

- Освен дълбоко лично преживяване живописта за автора си е и възможност той да реализира функцията си на летописец - описване на неща, които са се случили в реалното или имагинерното, в духовното пространство на този човек, в обществото, в което той живее, в страната му, във времето му. И това са страхотни свидетелства. Между другото, единствените. Защото виждате какво става с "обективистичните" исторически документи, които се съдържат в архивите на не знам какви си КДС-та. Те могат да бъдат употребявани според волята на настоящия шеф на положението. Докато кой може да префасонира за свои цели Рембранд? Рембранд е само със своите си цели и в името на човечеството. Той не може да бъде употребен, защото е по-могъщ от онези, които биха посегнали да го употребят. А защо е могъщ? Защото е казал истината - истината за хората, за своето време. Всичко, което изкуството въобще прави, има и публицистична функция, защото е обърнато към обществото.

- А ако обществото не си хареса портрета?

- Обръща го към стената (да се молим да не го унищожи). А следващото поколение го изтупва от прахта, поглежда го и казва: "Боже господи, каква мизерия на духа е съществувала тогава!". Твърде много автори ги преоткриваме цели епохи по-късно. За Шекспир никой почти нищо не е знаел почти 300 години. Обществото си взема онова, което му е нужно, на етапа, когато узрее за него.

- Преподавате на млади автори, чието изкуство тепърва ще се сблъска с пазара. Питат ли ви как да решат дилемата?

- Разбира се. Отговорът е в нашето съвместно живеене с тези млади хора в продължение на 5-6 години. Той идва постепенно с опита. При нас всичко е психофизика, ежедневно трениране на целия организъм, за да можеш да си във служба на този свят, на истината за него. А проблемът с пазара е отношението между произведението и публиката - кой ще го купи, за колко ще го вземе. Щом някой човек се е бръкнал за пари, значи творбата му трябва. Мисля, че не бива чак така да укоряваме обществото в простащина и комерсиализиране. Най-истинските и най-искрените покупко-продажби се случват, когато публиката открие нещо изненадващо, вълнуващо, което е неочаквано в нейния свят. Носталгията да преживееш чужд живот, чуждо съществуване, да погледнеш с чужди очи на този свят, да живееш едновременно хиляди животи е начин да вкусиш малко от безсмъртието. Е, изкуството го дава това.

- Стигаме до проблема за кокошката и яйцето. Изкуството ли определя вкуса на ценителите, или техните очаквания провокират художника?

- Това е като онзи фундаментален въпрос в марксизма за ролята на личността в историята: кой води процесите - личността или обществото? Ами, има епохи, в които се разменят ролите. Тогава цялото общество е съсредоточено в десетина велики личности, които по някакъв начин са го респектирали и за година, десет, двадесет водят вкуса, усещането, философията и се оказват ужасно определящи. В други времена обществото налага своя диктат върху личностите.

- А тук и сега в България?

- Тук и сега в България вероятно имаме недостиг на големи личности. Или недостиг, или действително обществено-историческите условия са такива, че и да има такава личност, тя не може да се докаже в пълна степен. Защото в момента ние консумираме радостта и разочарованието, ужаса и ентусиазма си от това, което се нарича демокрация. В тази демокрация основополагащо правило е, че всеки е прав, всеки е мъдрец, всеки е стигнал до брадата на господа и може да я дръпне. Оттук нататък авторитетите не виреят. Скептицизмът, който всъщност е главното оръжие на мъдреците, в момента е едно много популярно оръжие - всеки го притежава. Всеки на своето битово ниво философства, всички станаха специалисти по всичко. Политиците - също. За да докажат непременно, че са хора от народа, започват да пеят, да участват в разни състезания... Да, обаче винаги пеят най-хубаво, винаги са шампиони в тези състезания. Това са примитивни хватки. Едно време вождът на племето е трябвало да бъде най-силният, да има най-много жени и деца, да е отрязал най-много глави.

- Какъв е образът на днешните придворни художници?

- Властта винаги е имала нужда от тях. По качеството на придворните художници може да се съди за качеството на управниците. Ние самите, за късмет или за нещастие, сме живели в няколко обществено-политически периода, в различни режими и сме наблюдавали. Фактът че много-много не са се сменили придворните художници, означава, че процесът е единен - преди и след 10 ноември.

- За какво му е на човека на изкуството властта?

- Той е като всички останали хора. Какъв е въобще при хората проблемът с властта? Това е естествен, природен нагон - да се самоутвърдиш, като накараш другите да ти се подчиняват. Това в обществото носи и други предимства - парично богатство, илюзорно приятен живот, тъй като властта носи и толкова много мъка и отговорности, че твърде често хората се оттеглят, след като задоволят инстинкта си. След като Мойсей донася десетте Божи заповеди, които по начало са етичен кодекс на човека, полека-лека става ясно, че ако говорим в абсолютни категории, властта в човешкото общество е начин да служиш на останалите хора, а не те да ти служат. Тя е начин да направиш добро за групата. Но по този начин мислят единици хора, които после или ги славят, или ги наричат глупаци.