|
| Стефан Вълдобрев |
- На "София филм фест" видяхме твоя първи, дипломен филм - "Скрито". Не ти ли е малко късно за дебютиране и дипломиране?
- Не! Точният момент е - в тази възраст човек узрява, събира повечко опит. Много режисьори са направили първите си филми в късните си 30 години.
- Досега те познаваме като актьор, музикант, композитор... Значи ли това, че сменяш амплоато и занапред ще те гледаме като режисьор?
- Ще трябва да се постарая за това. Виж сега, аз не съм го направил тоя филм, защото една сутрин съм се събудил и съм си казал: "Аз вече искам да се занимавам с кино". Това е нещо, което от много време е вътре в мен. Навремето, когато бях тийнейджър, мотивът да искам да стана актьор беше киното - много по-силен мотив, отколкото театъра. Имам приятели, които знаеха представления наизуст, не излизаха от театрите на родните си градове. Аз пък знаех филми наизуст. Разигравали сме ги в квартала по дванайсет-тринайсет пъти. Бил съм застрелван пред хеликоптер многократно, след като сме гледали "Професионалистът" с Жан-Пол Белмондо... На село, където прекарвах летата си, с половината момчета от махалата сме кръвни братя и сме си рязали вените, защото сме гледали индиански филми. Киното е моята голяма любов и не го считам за каприз или глезотия, а за естествено продължение.
- Ти се позагуби от сцената в последните две-три години. Къде беше?
- Бях в Прага, където изкарах специализация по кинорежисура - година и половина, преди това пък си подготвях нещата за заминаването. Учих във ФАМУ, Чешката академия за кино. Срещнах страшно много хора от целия свят, защото в коридорите на ФАМУ гъмжи от всякакви националности, чува се всякаква реч. Сприятелихме се, промених някои мои възгледи за живота, за киното, за актьорството. Беше като отваряне на прозорец, за да влезе чист въздух.
- Срещна ли големите на чешкото кино - Иржи Менцел, Вера Хитилова, Ян Сверак? Менцел дори избра твой колега - Иван Бърнев, за главната роля в последния си филм...
- С Иржи Менцел се срещахме няколко пъти - покрай едно театрално представление, за което писах музиката. Чрез разговори се опитвам да взема от тези хора каквото мога. Със Зденек Сверак, бащата на Ян Сверак, също се запознах след негово представление и попивах, попивах каквото мога от този много голям човек... Милош Форман срещнах във ФАМУ, беше гост-лектор в университета. Повече, отколкото от големите имена, обаче научих от колегите си - мои връстници. Те са хора, чийто път е изцяло свързано с киното - не са като нас - ту тук, ту там, ту на сцената, ту пред камерата. Те са правили кино през целия си живот. Безценен опит ми дадоха хората от латиноамериканските държави - Мексико, Венесуела, които в последно време захранват световното кино с много свежи идеи. Там беше човекът, който е шеф на мексиканската гилдия на операторите и е работил с всичките им големи имена - от Алфонсо Куарон до Гийермо дел Торо...
- Тези срещи показаха ли ти защо чешкото кино има филмите на Форман и Менцел, а в нашето тези шедьоври липсват?
- Моето впечатление е, че нещата ни куцат при сценария. Те се подготвят за сценария много математически - има формули, които трябва да се изпълнят точ в точ, очевидно, съобразени с изискванията на публиката. Няма свободни съчинения като при нас. Не че ни липсват идеи, по-скоро занаятчийска сръчност. Гледайки новия филм на Ян Сверак, си спомних за едно негово изказване от работния процес - как, като е заснел еди-коя си сцена, е оставил няколко секунди пауза в действието, защото е знаел, че след тази реплика хората ще се смеят в салона. Такива неща при нас са немислими. Още не сме стигнали до изпипването на детайлите. Иначе от актьорска гледна точка ние не им отстъпваме с нищо, имаме потенциал. Режисьори - имаме, операторската ни школа е страхотна. Всичко идва от начина, от умението да се разказва една история.
- А как стои там въпросът с финансирането на филмите? Ти знаеш, в България режисьорите непрекъснато се оплакват как няма пари за кино, няма кой да оцени и финансира гениалните им идеи...
- Аз нищо не искам да кажа против колегите, обаче ми се струва, че мрънкането им е в повече. Не се имам за по-добър от тях, но не обичам да се оплаквам и гледам сам да се справям с нещата. Киното е супертрудно нещо - най-трудоемкото от всички, с които съм се захващал. Не е въпрос само до пари и финансиране. Страхотна енергия се иска да организираш 250 човека, пък те да работят в екип, пък снимачни площадки, декори, технически персонал... Ето ти пример - моят кратък филм, който е 12 минути, има 37-членен екип. А какво остава за големи, пълнометражни продукции. Сега си давам сметка, че е много трудно. Преди бях много краен в оценките си и лесно раздавах присъди. Сега съм по-предпазлив, защото знам какви усилия се хвърлят за един филм. Обаче продължавам да мисля, че липсата на пари не е нашият проблем. Сега на феста дават и ирландския филм - Once, който спечели "Оскар" за музика тая година. Той е заснет с две дигитални камери за сто хиляди евро за 17 дни. Участват само двама актьори, непрофесионалисти. Някъде там се крие разковничето, и аз съветвам всички, които се занимават с кино у нас, да го гледат и да търсят това разковниче. Не го казвам със самочувствието на човек, който знае - аз също съм любопитен.
- В крайна сметка мислиш ли, че нашето кино е способно на такова нещо?
- Абе, има някакъв подем. Има страшно много нови лица, има хора, които мислят, снимат, търсят на всяка цена поле да реализират идеите си. Това го нямаше преди, като че ли повече чакаха наготово субсидия. Виж примерно колко хора снимат късометражни филми в България, за джобни пари... Тече някакъв паралелен живот на официозния и аз вярвам, че именно от там ще изскочи нещо.
- Публиката обаче нехае за тия процеси. Сравни даже с театъра - там залите са пълни с публика, добрите актьори са затрупани с работа, а съвременен български филм да се гледа от широка аудитория - къде ти...
- И това е така, но трябва да припомним нещо - преди 6, 8, 10 години, като сме си говорили с твои колеги, винаги се поставяше въпросът - какво става с театъра, криза, салоните са празни, няма интригуващи постановки... И пак имаше хора, които се оплакваха, и пак нямаше пари за представления, нищо нямаше. Но сега залите са пълни - всеки театър има в програмата си поне по четири представления, за които билетите се разпродават предварително. Нашият театър в момента е по-добър от чешкия. Аз вярвам - или по-скоро имам някаква интуиция, - че този подем е възможен и в киното ни. Просто трябва да се изчака още 5-10 години.
- А с музиката какво е положението, на тоя всеобщ чалга фон?
- Не съм много компетентен да отговарям на тоя въпрос, защото от попмузиката се дистанцирах преди няколко години. Не съм приключил обаче с пеенето на песни - ето, сега направихме една песен към филма на Стефан Командарев "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" с фестивалния бенд. Няма нещо с толкова голям потенциал, каквото е една песен - да предаде толкова чувства за три минути. Даже хубавата песен може да буди емоции още след първите няколко такта. А защо не се пишат хубави песни у нас, нямам представа.
- Вярваш ли, че човек у нас може да се препитава от музика?
- Може, защо да не може. Познавам хора, които го правят - свирят тук, свирят там, в един, втори, трети проект... Проблемът е, че в музиката всичко се случва много бързо и звездите имат много кратък живот, бързо изгряват и изгарят. В момента има пет-шест имена, които са актуални, но след няколко години те ще бъдат други. И вероятно за повечето хора е трудно да останат непокътнати на мястото си, без да правят компромиси. Пазарът в момента е объркан.
- Дали трябва да постъпват като теб - да са ту музиканти, ту актьори, ту да играят, ту да пеят или да се оттеглят зад кулисите?
- В началото мислех, че това трябва да бъде артистът - всички неща да вървят заедно. После обаче разбрах, че това изисква твърде много енергия и е по-добре нещата да се случват на етапи. Пък и по-професионално се получава, когато се концентрираш върху едно.
- Доколко творците в България гледат навън? През 90-те години мнозина си потърсиха късмета в чужбина...
- Не знам дали това днес интересува някого, но през 1993-а, когато завърших НАТФИЗ - в класа на проф. Крикор Азарян с асистент Тодор Колев, бях приет да уча кино в Америка, в Синсинати - с пълна стипендия, та даже и самолетен билет ми изпратиха. Но когато научих, че са ме приели, бях на средата на записите за първия си албум - нещо, което бях мечтал дълго, репетирах четири представления в театъра... и бях влюбен. Ето ти три много големи причини, за да остане човек в България. Тогава ме влечеше чужбината, казвах си - да мине записът, след година-две, живот и здраве, ще замина. Обаче тия две години станаха 14-15 и днес се радвам, че не се отказах от започнатото.
- Днес, когато сме в ЕС, като че ли са други - и по-лесни - пътищата за пробив навън, пред чужда публика... И вече не минават през емиграцията.
- Трябва да се разбере, че работа има - само да има кой да я свърши. Работа винаги е имало, още преди десетина години, когато дойдоха от Холивуд да си снимат екшъните в "Бояна". Сега, вярно е, че отношението им е малко пренебрежително, че българите понякога се появяват във филмите за тридесет секунди, но само контактът с големите може да бъде безценен опит. Аз още като студент съм играл малка роля в "Кървав спорт 4" - ами убиха ме на десетата минута, май нямах и реплики, но не съжалявам за това, което видях на снимачната площадка - как работят тези хора, как се подготвят за сцената. Сега есента бях в Италия, снимахме тв сериал - само три епизода, но в тях съм рамо до рамо с техния най-голям актьор в момента - Серджо Кастелито.
Важно е да се опитваме да си разширим хоризонтите, това, което правим, да стане достояние на повече хора. Вече не минават оплакванията, че българският пазар е малък, че нямало публика, че нямало кой да оцени... Европа е един 300-милионен пазар, от който България е част. Само от нас зависи как ще се представим на него.
t