----

Иван Иванов е роден през 1951 г. в Асеновград. След завършване на ВИТИЗ играе в Младежкия и Военния театър. През 1983 г. напуска театралната сцена и се посвещава на киното. Знаковите му роли са във филмите "Всичко е любов", "Лавина", "Комбина", "Мярка за неотклонение". Снима се и в "Борис I", "Нощем с белите коне" и "Мечтатели". След телевизионния сериал "Гори, гори огънче" (1994) актьорът издава първата си книга с разкази и стихове - "Този живот, онзи живот". После идват още две - "Отговори" и "7 часа разлика". Играл е и в американските екшъни "Кървав спорт" и "Трафик".

-----



- Г-н Иванов, защо толкова трудно се съгласихте на това интервю?

- Защото интервютата са едно такова нещо, в което през годините тъпчем на едно място и дрънкаме едно и също.

- Добре, но те са най-масовата форма популярният човек да каже своето мнение публично.

- Известните хора влияят на останалите най-напред чрез изкуството си и чрез това, което правят. Това е единият начин, другият е чрез прякото общуването с хората. Трябва да си всеки ден сред тях. И аз гледам на това нещо като на работа. Имам много приятели и непрекъснато съм в кварталната градинка или кръчма, да речем, и общувам с тях.

- А не общувате ли с хора от кинаджийската гилдия?

- Че то има ли гилдия? Няма. А защо няма, това е друг въпрос. Кинодейци няма, киноцентър няма, няма къде да се виждаме. А и аз много отдавна съм се отказал от тая строго професионална и индивидуална среда на принципа "Айде да се събираме по общ признак." Какво беше - архитектите - в клуба на архитектите, писателите - в клуба на писателите, кинодейците в техния си клуб, фотографите - също. И едно време ги обикаляхме един след друг, за да разнообразим малко. Що бе? Нямам нищо против тия общности, но те са строго профилирани. А аз съм широк профил. Аз от 20 години си обикалям тука из квартала, имам си приятели всякакви, имам си къща в село Оборище. Общувам си с всякакви хора. Ако нещо ме занимава в тоя свят, то е човешкото общуване чрез простите неща. То дори не е и до селото. Аз и в Ню Йорк да отида, ако не ми е добре, ще се върна.

- Добре, но все пак да поговорим за кино. Ролите, с които ви запомниха зрителите, май са все бунтарски. Не сте ли такъв и в живота?

- Просто такъв ми е натюрелът. Аз отивам на работа, свършвам си там каквото трябва да свърша и ми е много добре. Аз не съм маниак на тази тема. Не е нужно да си приказваме само за роли, за кино, за поезия или пък за литература, общо за изкуство и да дрънкаме.

- Не е ли малко странна тази метаморфоза за човека, който дълги години беше, както е модно сега да казваме, секссимвол на българското кино?

- За мен никак не е е странна, защото ролите са част от моята работа, с която изкарвам пари.

- Колко обаче траеше цялата тази шумотевица и тези сладки минути на славата?

- А бе, мани го секссимвола. Моите роли са си моите роли. И както в едно читалище дейците могат да се похвалят с роли, така и аз като виден читалищен деец мога да се похваля в една област, където съм се мъчил да направя нещо.

- Не съжалявате ли за нещо? Ако направим едно сравнение с американските актьори - след като станат звезди, те до края на живота си поддържат този, да го наречем "статут".

- Хайде, хайде. Клинт Истууд на 73 години стана баща, Антъни Куин малко по-късно, Чарли Чаплин и така нататък. Кой когато може и успее. Бил съм в Америка - това са други географски ширини. Много е приятно, но аз съм се родил тука и значи трябва да си свърша моята работа тука.

- Но напоследък не участвате много във филми.

- А, напоследък. Аз от маса години не участвам. Станаха вече 4 години от "Другият наш възможен живот." Е, с Анрито (Анри Кулев) снимахме нещо по Станислав Стратиев, но там бяха едни десетина минути. Аз общо взето не снимам, защото чакам някой да се обади и да ме покани. Какво да снимам сам? Това е неприятното на тази работа. Но е факт.

- Работили сте с български режисьори и с американски. Кои са за предпочитане?

- Имах един период, в който снимах там с разни американци. Но това не е съществено. Това са малки, епизодични появявания, нещо, от което да изкараш пари. И до ден днешен американците снимат у нас, правят нещо. Хората си идват и си бачкат. Но не при тях е моята стихия. Какво правя аз там - да взема някакви пари. Не се чувствам добре, затова и не ми се занимава, не ми е интересно.

- И вие май сте като Парцалев, който на върха на славата си каза: "Чакам голямата си роля."

- Не, не, не. Аз нищо не чакам и то много отдавна. Дано да не звучи песимистично. Да не излезе Иван Иванов, сексимволът, се заточил в някакво си село и в квартала. Нищо подобно. Киното си е кино. То си върви и с Иван Иванов, и без него. Като някой се обади, ще играя. Аз съм стопроцентов кинаджия, но не е това целта на живота ми. И искам да не ме гледат само като киноактьор, защото това е моето помощно средство, за да кажа нещо.

- Доста странно звучи това от устата на известен актьор.

- За мен нито да съм известен, нито пък ролите са били някога цел. Стремя се да съм добър баща и съпруг, да съм доволен от това, което правя, и да се самоуважавам. А филмът си е едно забавление и да се правиш на месия в него някак не върви. Всичките тия, дето се правят на страшни мислители, са ми много интересни. Гледам, че маса народ, особено режисьорите, като се вземат насериозно и като се правят на велики, става страшно. Чакайте малко, бе. Целта на киното е да видиш нещо красиво, то си е мечта, илюзия и едно красиво човешко преживяване. Но да правиш от него философска категория - не бива. Аз съм запазил детския спомен от киното. То в мен ще си остане една детска болест и нищо повече. Но то не трябва да се натоварва със страшни философски и естетски категории. То е чудо на чудесата, а днес много хора са тръгнали да се осъществят чрез киното.

- Защо, не е ли редно при положение, че снимаме малко филми.

- В световен мащаб киното е илюзия и печеливша индустрия. Не го натоварвайте, защото то не може да издържи на нищо друго повече освен това, че е илюзия и пари.

- На няколко места твърдите, че не падате на колене. Какво печели и какво губи от това актьорът Иван Иванов?

- То е въпрос на характер. Човек не би трябвало да пада на колене.

- Има хора, които го правят - заради участия, заради роли, заради хонорар, ако щеш.

- Така е. Всеки човек си върви по пътя и на мен все ми се иска да оправдая такива хора, колкото и това да ме разочарова. Все повтаряме: "Дайте му шанс. Дайте му шанс!". Аз не съм този, който дава шанс. Но нека на човек да му се случват само хубави неща. Някак си да съдиш е егоистично. Всеки си знае живота и всеки знае себе си.

- Да се върнем двадесетина години назад. Има ли драма в живота на вашето поколение. В един момент - от филм във филм, после - мъртвило.

- Да, точно това се получи. Навремето не само аз, но и моите колеги много снимахме. И от 50-60 филма изведнъж паднахме на 5-6 като цяло снимани в България. Е, и на мен ми се снима, но не чак толкова, да се правя на велик. Бих снимал след две-три години, но да е нещо с подобаващ хонорар и да се изкефя на това, което правя. Защото животът така или иначе все пак е паричен, нали. Щом светът е паричен и щом киното е една индустрия, би трябвало и така нареченото българско кино да се самоуважи. Както виждате, не минаваме метър, без да засегнем паричния еквивалент. Щото синът ми Стефан, който завърши режисура в Нов български университет и с когото направихме един филм, който БНТ скоро ще покаже, като взе да прави филма и попита: "Колко ще струва? Какви пари ще имам?"

- Добре, но българското кино като че ли малко се посъживи.

- Това ти го казваш. Хората обичат да ходят на кино, защото трябва да бъдат излъгани красиво. Всичко това, което се случва в света на киното в България, вероятно има своята закономерност. Вече няма киноцентър. Не че като имаше сграда, в последните двайсет години е имало кино. Сега, ако искаме, може да се заблуждаваме много защо няма българско кино, а пък имаше такова. Ами то имаше, ама си беше само българско кино. Има световно кино. И аз се дразня от факта, че те да могат, а ние не можем. Ами като не става, какво да направим. Нашето кино като че ли не може да излезе извън границите ни. И това, че голямо кино се прави с много пари, май не е точната формула. Не искам да се самозалъгвам. Ние сега искаме всичко да можем да правим и да сме горди. Ама май нещо не се получава. Няма национално кино, което да не е искало да се докосне до т. нар. американско кино. И никой не може да отрече американската мощ. Аз така или иначе се вписвам в българското кино вече 25 години, но чак такова сърце да се гордея нямам. Чакайте бе, хора. Аз не съм щраус да си крия главата в пясъка. Българското кино е едно такова, много миличко, но то няма мощ. Не ми харесва сегашното българското кино, както не ми харесва мръсотията по улиците и не искам да участвам. За да правиш кино, трябва да имаш най-вече знания.