Да се напише доклад за работата на МВР през последните 18 години за десет дена е сериозна работа. Тя не е по силите никому, даже и на министър Румен Петков, ако не събере широк екип от специалисти, лично ангажирани и дълбоко преживяващи тая тема. В известен смисъл такива специалисти са огромна част от българските граждани. Всеки от тях набързо може да прехвърли в спомените си случки, имащи пряка или косвена връзка с работата на МВР. Не суетата за съавторство, а гражданският дълг ни заставя да помогнем в това начинание, като дадем "сламки" за гредата, която ще крепи държавността след изготвянето на така важния доклад. И тъй като сериозните въпроси винаги са и лични, ето един личен принос.

Май 1990. Пред магазина двама младежи бият баща ми, защото не им дал цигари и пет лева. Районният инспектор, на когото се оплаква, го кара да доведе свидетели, за да посочат отличителни белези на хулиганите. Допълва обаче, че баща ми има двама синове и нека те се оправят, ако намерят побойниците. Не ги намираме, баща ми остава с белег под окото.

Ноември 1992. Качвам се в такси, както е обичайно у нас - до шофьора. След минута някой ме потупва отзад: "Брато, че се джобиме." Давам каквото имам - не е много, но достатъчно. Пускат ме до гробищата, вървя до Сточна гара, намирам полицай, разказвам му, треперейки. Не било в неговия район, номерът на колата сигурно бил фалшив, а и парите не са много. Да съм се върнел до нашето районно. Не се връщам.

Юни 1993. Летящо от забранения край на еднопосочна улица BMW удря колата ми - Лада 1200 S. Шофьорът на немската кола е в униформата на ранните мутри - анцуг, маратонки, няколко пръстена на ръката си, видимо пиян или шмъркан. Срещу петдесет долара урежда случая с катаджиите, не "духа" и си тръгва. Съставят ми акт за несъобразена скорост. Още не съм го платил.

Април 1994. Открадват гореспомената Лада 1200 S, паркирана пред дома ми. В районното завеждат преписка, подхвърлят ми, че работата е ясна, много лесно се правели нови регистрационни талони: "Ако от нашите има замесени, няма как да я намерим; сигурно вече е в Македония." Съветват ме да питам Човката, скоро щял да открива паркинг. Не го питам, колата така и не се намира. Застраховката от ДЗИ след година е колкото четири гуми. Следващата кола я застраховам във ВИС.

Май 1996. Разбиват вратата на майка ми, открадват пенсията, транзистор и пръстен. Следователите разглеждат щетите, правят опис на раздрънкана пишеща машина - "Марица". Майка ми, чела твърде много кримки, пита дали няма да търсят отпечатъци. Няма да търсят: "Да не е станало убийство, госпожо; сложете си още една врата." Майка ми си слага втора, желязна врата на апартамента. Слагам си и аз. Всички във входа сме така, без бай Герчо, чиято врата бе открадната заедно с дръжките на асансьора.

Март-август 1998. С братовчеда садим двадесетина дръвчета и царевица на една върната ни нива. Дръвчетата биват изкоренени още следващата седмица. Царевицата обаче изчезва чак през август: опасана и обрана на зелено. Кметът успокоява, че тука е така, няма полиция, няма пъдар, всеки сам си пази имота. Обаче нямало смисъл да ограждаме нивата: "Ще ви откраднат и колците". Нивата пустее досега, полиция и пъдар също няма.

Февруари 2001. Обират офиса. Извадили са шест тухли от стената към двора, обезвредили са алармата, прерязали са решетките на прозореца, изнесли са три компютъра, два принтера, една копирна машина, факс и телефони. Следователите цъкат и се възхищават на добре свършената работа, правят опис - пак с пишещата машина "Марица". "Сотаджийска работа", казват. И пак не търсят отпечатъци, но от случая с майка ми зная защо - не е станало убийство, скъпо е. Още повече, че видимо са зле с материално-техническото осигуряване. Питат: след като нямаме принтери и ксерокс дали ще ползваме хартията. Даваме им два топа. Благодарят. "Имате късмет, че сте си застраховали техниката", казват.

Юни 2005. Отиваме с приятел за риба, ще спим на вилата му. Не сме ходили отдавна, той беше тежко болен. С язовира изненадата не е голяма - бил даден под аренда, арендаторът го изпуснал, щял да го зарибява по-нататък. Истинската изненада е с вилата - нея просто я няма. Останали са само бетонните очертания на основата и няколко строшени стълба от оградата. Бабите от селото вдигат рамене и не знаят какво да кажат. Не знаем и ние. Полицаите, които обикалят три-четири села, но имат лимит за бензина, обаче знаят: "Някой я е съборил за тухли и дърва." Колегата още продава мястото, не стъпваме на тоя язовир.

Март 2008. И накрая нещо обнадеждаващо. Спират ме от пътна полиция, защото говоря по телефон, а и карам. "Бързаш ли?", пита свойски полицаят. "Бързам", казвам, очаквайки "И к'во ш'праим с'а?". Да, ама не - човекът ме пуска великодушно: "Айде, със здраве. Не ми се прави акт, а да те вкарвам с десетарка не ми е удобно, пък и аз бързам."

Е, как да не подкрепя извода, който сигурно ще се направи и в доклада: престъпността намалява, МВР се отнася с разбиране към гражданите, има си проблеми и бърза по своите си работи. Което и следваше да се докаже, както завършваха навремето класическите решения на трудни теореми. Все пак да не забравяме, че министър Петков наред с другите си качества има солидно математическо образование.