Изкуствоведката Бисера Йосифова е родена в София. Завършила е изкуствознание в Художествената академия. Била е зам.-министър на културата в периода 2002-2004 г. В момента е зам.-директор на Националната художествена галерия.



- Г-жо Йосифова, покрай наскоро отминалия инцидент с откраднатите от НДК творби, едната от които собственост на Националната художествена галерия (НХГ), се заговори, че фондовете ви не са застраховани и по тази причина са много уязвими.

- Една национална институция сама по себе си е гарант за съхранението и опазването на своите фондове. Нашите около 28 000 произведения са защитени от няколко вида охрана, системи за наблюдение, сигнализация и въобще всичко, което е на нивото на един европейски музей. Даже жените тук се шегуваме, че чак ти е неудобно да си оправиш чорапа заради камерите. Но когато произведенията излизат от фондовете на галерията, застраховката е абсолютно задължителна. Картината "Пробуждането на България" на Николай Павлович, която беше открадната, също беше застрахована. Не ме питайте нито къде, нито срещу каква сума, защото по този начин улесняваме тъмния пазар. По официални данни на отдел "Борба срещу кражбите на предмети с културно-историческа стойност" в момента между 40 и 50 души въртят търговия с крадени картини. Не говоря за антики, а за произведения на пластическата култура.

- Откъде според вас идва тази криминална тенденция?

- От факта, че пазарът на изкуство, имам предвид класиците, е изчерпан. Те са мъртъвци, не могат да дадат ново производство. Творбите им отдавна са в колекции - държавни, общински, частни. Да, обаче всеки новобогаташ иска да има Златю Бояджиев и Владимир Димитров-Майстора, а откъде да го вземе, освен чрез откупуване на крадени произведения? Така че пак опираме до това, че ценните творби просто трябва да се пазят. Ние, например, изпращаме в друг град експозиции само след като сме ги застраховали, осигурили сме специален автомобил, в който има въоръжена охрана и също така въоръжен ескорт отпред и отзад.

- Как стои въпросът с новите попълнения във фондовете?

- Настъпвате ме по болното място. Този проблем е проблем на държавната културна политика и той не е разрешен. От 20 години насам всяка предходна година, когато се формира бюджетът, всеки музей изготвя предложение за определена сума, предназначена за откупки. 20 години наред Министерството на културата, независимо кой го ръководи, предлага тези сводки за обсъждане от Министерския съвет. И 20 години Министерството на финансите ги отрязва. В резултат на което днес се "радваме" не на бели петна, а на цели бели полета в историята на българското изкуство. На практика колекциите на НХГ секват до 90-та година.

- Каква сума ще е достатъчна, за да се възстанови балансът?

- О, не е възможно да се попълнят липсите, трупани толкова много години. Но средствата, които биха ни позволили поне да не изоставаме от процесите, са около 300 000 лева на година. Въпреки това финансовото министерство по навик орязва и тези смешни в контекста на европейските тенденции в опазването на културното богатство пари. Т.нар. силови министерства си мислят, че изкуството е с украсни цели, а то на практика е съзнанието на една нация. Защото още утре ще забравим някой министър или чиновник, но българският народ ще идва да гледа националните ценности. От друга страна, картините са едно от малкото неща у нас, които са конвертируеми. Неслучайно съвременният художник е по-известен в чужбина - там му е препитанието. Слава богу, че вече има и частни колекционери, които купуват съвременни автори. Но ние се лишихме от съвременната биография на българското изкуство по причина на един жалък бюджет. След Освобождението какви министри е имало, какви ръководители, хора, които са основавали нови институции; в онези времена, когато София е била град от селски тип, те създават Рисувално училище (днешната Художествена академия), Народен музей с художествен отдел. Щяхме ли ние да имаме произведенията в основния фонд на НХГ, ако още на първото земеделско-промишлено изложение в Пловдив през 1896 г. не са купени първите картини. Но тогава е имало наистина европейска стратегия на мисленето в областта на културата. А сега... Едно време казваха "учи за висшист", та нашите управници днес са тъкмо "висшисти".

- Самите художници не правят ли дарения, не е ли въпрос на престиж за тях?

- Все пак изкуството на един художник е неговото препитание. Аз самата съм съпруга на художник и зная, че творецът с това се храни. Ние не можем непрекъснато да разчитаме на дарения, макар да сме благодарни на тази възрожденска практика. Сега, да речем, тече изложбата на класика на българското изкуство Борис Георгиев и неговата осиновена дъщеря - Вирджиния Джакомети, тя е италианка, дари 29 безценни рисунки на НХГ. На държавата е дарявал Светлин Русев. Богомил Райнов дари на Сливен една прекрасна колекция, която обаче с години се валяше из прахта. Едва кметът Йордан Лечков се погрижи творбите да бъдат експонирани. Така че мнозина се страхуват и от това как произведенията ще бъдат съхранявани. От друга страна, на пазара - колкото и да е изчерпан, се явяват творби от особена значимост за националната култура. А ние нямаме възможност да ги придобием и те попадат в частни колекции.

- Все пак много от тях остават в България.

- И въпреки това може никой никога да не ги види. Не е там въпросът. Не може помандатно да се мисли за културата. Защото процесите в нея винаги изпреварват обществените такива. Интелигенцията е една малка част от обществото, но много опасна; тъкмо тя често в историята е обръщала каруцата. Не може с такова пренебрежение хората на рационалното мислене - или както по модерному ги наричаме, "прагматиците" - да се отнасят към онези отнесени художници, според тях, които рисуват в свободното си време. Културата е инвестиция, ако говорим на езика на счетоводителя от квартален мащаб. Капиталовложение, ако щете. Ценни книжа, да го кажем иначе. Ако има нещо, което е достъпно в нашата действителност, това е съвременното изкуство. От 30 придобити платна, ако само едно след 30 години оцелее като художествена стойност, внуците ще ви благославят.

- Как човек да се ориентира към ценното?

- Така стигаме до друг проблем. Доскоро в класификатора на професиите не съществуваше професията "изкуствовед"? Но имаше професия "поет". Да знаете някой някъде да е назначен за "поет"? Навремето много хора придобиха образованието си в Свободния университет на тротоара пред "Магурата", а днес се титулуват като галеристи, на които аз ще кажа да си гледат работата. Повечето от тях са най-обикновени прекупвачи, търговци. Разликата между тях и изкуствоведите е, че единият е професионалист, а другият - не. Да си специалист значи да знаеш всичко от пещерните рисунки до модерното изкуство.

Собствениците пък на частни сбирки трябва да са наясно, че колекционерството е дълбоко свързано с нравствеността. Още дълго ще чакаме да се появят българските Медичи. Парвенютата имат пари; допускам, че някои от тях съвсем искрено се интересуват от изкуство, но трябва да минат няколко поколения, за да могат да разберат, че освен престиж колекционирането на картини изисква дълбоки познания. То не е "умее да рисува, умее да чете, пианото плаче под нейните ръце". Това не ти е пансион за благородни девици.

- Има ли лесни начини за възпитаване на вкуса?

- В мазето на галерията, което е върху бившите конашки основи, изградени от своя страна върху антични римски сводове, ние разкопахме една от килиите, в които е бил затварян Левски по време на разпитите. Предлагам всеки, който влезе във властта, да престои там 15 минути. Там трябва да му е стаята за размисъл. За да разбере, че историята на България не е от вчера. Културата е с натрупвания, като слоевете на Троя, тя не започва от някъде и не свършва никъде. Българският народ го е доказал със своята приемственост. Тепърва ще изкарваме пари от това, което са оставили още от античността нашите предци. Ето, хората започнаха да инвестират в културния туризъм. Сетиха се. Морета дал господ по света, планини - също, но къде може да видиш на всяко красиво природно място манастир, а до него тракийска гробница. И заради това сме интересни.

- Скулптурите в градинката около галерията също ли са от вашия фонд?

- Да. Идеята е хубава, но в България и тази експозиция под открито небе понякога добива комични измерения. Ето, там имаме стилизиран трабант, подарен ни от автора, един вид алегория на отминалото време. Случи се така, че се повреди един бюст и го подпряхме отгоре му, докато дойдат реставраторите. На следващия ден - гледаме пенсионерска агитка под прозорците. "Защо сте издигнали паметник на Соломон Паси?", гневят се старците и скандират около трабанта.

А на ей онази скулптура там най-редовно боядисваха брадата зелена. През ден, през два излизаме с парцалите да я чистим. Накрая се оплакахме в полицията и след време заловиха хулиганите със спрейовете. Защо бе, момчета, питам ги, цапате художника? Какво ви е направил пък Владимир Димитров-Майстора, че му боядисвате брадата? Ама това Майстора ли бил, изненадаха се хлапетиите, ние си мислехме, че е Димитър Благоев.