Сред куриозите около полета на Гагарин на 12 април 1961 г. е, че в западноевропейски и руски емигрантски издания се споменава и Николай Фьодорович Фьодоров. При това не само при предтечите на руската космонавтика, но и на първия космонавт: Фьодоров е учител на Константин Циолковски, но е и незаконороден син на княз Павел Иванович Гагарин, чиито потомци прибързано припознават Юрий Алексеевич за свой роднина. При повече мнителност може да се допусне, че Хрушчовата ирония е сред причините съветската власт да изпрати в Космоса един княжески съименник, за да уязви още веднъж аристократичното самочувствие на емиграцията. Защото Юрий Гагарин е син на дърводелец и обща работничка в колхоза на село Клушино, а фамилното му име иде от простолюдното "погагарить", изразяващо майтапчийския нрав на рода. Чудесен повод ТАСС да се надсмее на поредната инсинуация в западната преса! Че каква пряка връзка има тук с някакъв княз, не броим ли случайни неща като съвпадение на имената; или нелепи като роднинството откъм Адам и Ева?

При Николай Фьодоров обаче точно прародителската връзка е важна. Тя отвежда към



мътната история на руския космизъм,



чийто основоположник е тоя скромен отговорник за читални зали в две московски библиотеки. Там той се ползва с авторитет, спечелен със свойственото за библиотекарите скептично отношение към живота извън истинските книги. Фьодоров разказва и препоръчва тъкмо такива книги, дава заплатата си на бедните, издържа студенти, образова професори. Наричат го "московски Сократ", мнозина с гордост се причисляват сред учениците му - например Достоевски, Толстой, Соловьов, Брюсов. След смъртта му в 1903 г. последователите издават неговата "Философия на общото дело".

Основа на философските възгледи на Фьодоров са принципите за управление на природата и бъдещото възкресение в плът и кръв на всички поколения след грехопадението. Те налагат възпитание, което предполага култ към предците и отговорност за спасението на човечеството. Затова то следва да се провежда както на гробища, така и в лаборатории. Важен момент е обменът с природата чрез прехранването: съзнателно-творчески процес, създаващ човешкото тяло в съответствие с елементарни космически частици. Някои от тях са на Земята, но повечето са в Космоса.

Освен това Фьодоров смята (и пресмята), че в деня на Страшния съд всички възкръснали не ще се съберат на Земята. Така възниква техническият проблем за разселване на хората из други планети. За тази цел трябва да се преодолее земното притегляне със съответни апарати, както и да се създадат възпитателни комплекси, превръщащи човека от същество смъртно и свиващо се в същество безсмъртно и развиващо се.

Не толкова с убедеността, че тия видения ще се сбъднат, колкото с вярата, че във Вселената има по-съвършени същества от нас и висш разум, най-близкият ученик на Фьодоров - Константин Циолковски, проектира в Калуга ракети и търси оптималното им гориво. Проектите му наред с военните разработки на реактивни двигатели и трофейните чертежи на немски управляеми снаряди са в основата на съветската космонавтика, развита в конструкторското бюро на Сергей Корольов. Преди това Корольов пък е минал като троцкист из лагерите в Колима и изпитателните полигони за ракетни установки.

Най-поучителното в тази история не е, че руската космонавтика може да се представи и като



законородено чедо на виденията за Страшния съд,



реалностите на ГУЛАГ и нуждите на войната - все образи на ужаса, който мнозина преживяват през целия ХХ век и от който искат да избягат дори в Космоса. Най-поучителното в нея е подсещането, че в детството на космонавтиката има и други мотиви за космически полети освен земни цели: военна надпревара, производство на ценни материали, сателитни средства за наблюдение, комуникации и телевизионни развлечения, та дори и космотуризъм - срещу 20 милиона долара за желаещите. Това подсещане може би ще ни помогне да си спомним и за първите руски космонавти и американски астронавти, чиито полети възбуждаха детинския ни ентусиазъм през шестдесетте години извън всякакви топли и студени войни. Точно той, макар и подражателен, подклаждаше страстта за висене в библиотеки и търсене на книги, преодоляващи здравия разум и идеологическите норми; укрепваше волята за упражнения, подготвящи тялото за преодоляване на земното притегляне; раждаше щури експериментатори, които правеха ракети от цинкови кофи и си късаха пръстите си, забърквайки най-чудновати смеси. И всичко това с неизтребимата вяра, че може би ще ни се случи да полетим в Космоса като представители на човечеството, повтаряйки Гагариновото "Поехали" или Армстронговото "That's one small step for man, one giant leap for mankind".

Разбира се, това днес изглежда наивно. Ала



забравата на този детински ентусиазъм



и неспособността да предадем частица от него на децата си са тежък грях. Надали той приземява Страшния съд, както смята Фьодоров, но е сигурно, че придържа балона с мечтите за истински живот с финтифлюшките на прогреса, от който се печели само тук и сега. А иначе всеки може да се досети, че шансът този балон да се спука е правопропорционален на близостта му до Земята, отиваща към естествения си край. Ще е жалко с него да приключи и животът на човечеството.