В пощенската си кутия намерих диск без адрес и без подател. Чак когато го взех, осъзнах, че точно в този момент съм оставил отпечатъци. Кой знае каква класифицирана информация може да са ми подхвърлили и на мен, по обичая от последно време. Нищо, че не съм генерал (с извинение) и не съм със сини очи.

От седмици дискът носи тръпка и подозрения, независимо къде го намира човек. В наше време той тъй драматично измести бумагата, че в съвременните кримки за по един диск реки от кръв се леят. Няма тайнописи, няма симпатично мастило, няма снимане на документи, нито листчета, глътнати пред очите на врага. Дискът е двигател на не един шеметен шпионски сюжет. Появата му на българската сцена (екран) бе потресаваща - ето ни с един министър в минус и



с пълна дископатия във властта



И виж го сега в пощенската ми кутия!

Под бдителния поглед на съседа, който изнасяше вода от общото мазе, за да пълни казанчето на тоалетната си, напрегнато съобразявах как да постъпя с опасната пратка. Толкова озадачен вид съм имал, и същевременно - толкова конспиративен, че човекът остави пълната кофа до асансьора и откровено се вторачи в мен. В белите държави всеки гражданин бди за тайните на службите и за опазване на данните от наблюдения и СРС-та. Затова смотах диска и, подсвирквайки нехайно, се запътих към спирката.

Вече в автобуса предпазливо разгърнах плика. Не беше чак такава конспирацията: просто някой анонимно ми провождаше диск с попмузика, в който бяха включили и добрата стара "Незабрава". Обложката беше ужасна, имената на песните едва се четяха - сякаш бяха извадени на ксерокс. Изданието си имаше и вид на пиратско, а на този издател и очите му не бях виждал. Без съмнение някой бе решил да ме сиг-на-ли-зи-ра. "Доброжелател", естествено - не мой, а негов.

Доброжелателят не бе познал адреса. Подобни "сигнали" рядко имат резултат. А самата



"Незабрава" е толкова крадена, отвличана, стригана и доена,



че с право някои вече я смятат за общонародна собственост. И си я ползват при нужда. Независимо дали ще я пъхнат в някой диск, или ще я турят за заглавие на книга, пак с надеждата да пласират някоя и друга бройка повече. И това - от откровени, полуграмотни пирати до поетеси, изживяващи се като класички. Независимо от всички копирайти, а и от елементарните правила и задръжки на занаята.

Дори сега, като размахвах чантата си с диска донос в нея, една женица, авторка и редакторка на нещо, ме пресрещна и ми каза, че същата "Незабрава" (този път не песента, а стихотворението) се е появила в някаква антология, за която отново нищо не съм чул. За виното ли, за любовта ли, за живота ли изобщо - не разбрах особено добре. Обръгнал съм на такива кражби: дали ще е "Незабрава", дали ще е "Душа", дали ще е "Частен случай" - не ми се разминава. Но това си има и добра страна: завистниците в бранша се разстройват, дори когато някой те преписва или пиратства. А има дори и едно симпатично обяснение: в България по традиция се смята, че талантливи са само умрелите, та като са си харесвали по нещо да отмъкнат, вероятно са решавали, че вече не съм жив. Допада ми това обяснение, добре звучи, но инак - и на умрелите авторските права се зачитат.

И появата на поредния криминален диск (по ирония на живота те са в доста по-високи тиражи от легалните) само показва, че дископатията не ходи единствено по министри, правителства и коалиции. Сецната е цялата национална система от отношения - онова, което споява и по което протичат и токовете, и соковете на националния живот.



Дискът в нашия случай е само знакът,



той просто олицетворява проблема на всички нива в държавата. ("Метафора" би го нарекъл някой, който борави по-свободно с понятията.) И ако за "онзи" диск в онази пощенска кутия на Онзи със сините очи може и да ми е все едно, този диск в чантата ми все пак ми бърка в джоба, пък и в търпението.

И какво от това?

Мога ли с него и аз да "сваля" пирата, наглеца, недосегаемия, който кълве от труда ми? Мога ли да раздрусам правителството, което го търпи, а и закриля? Сигурно мога, ако река да посветя остатъка от волята и от душата си. А също и да рискувам. Те искат да знаят точно това. Кой знае защо, решили са да проверят - за пореден път. И отговорът ще бъде същият - нищо няма да се случи. От недоверие. От умора. От погнуса. Това за тях е верният отговор. Нужният им отговор. След което ще продължат да правят, каквото си знаят.

Поетът Янаки Петров, мир на праха му, има едно стихотворение, което някога се разпространяваше в артистичните кафенета. Мисля, че се наричаше "Вина", в него авторът изреждаше различни събития и обстоятелства, които ставаха без нас да са ни питали и за които ние не носехме отговорност, а виновни бяха политици и управници и всякакви други сили. То завършваше така: "И моята вина е в туй, че никой нищо не ме пита." Това стихотворение още се помни в кръга на моите познати, понякога го споменават по повод все същото безгласие на гражданина в наши дни и за същото това, че него никой не го пита. Държа сега този диск, твърдо решен да не се забърквам с поредния нечистоплътен издател, и си мисля:

А когато ни попитат, какво?