---визитка---

Вълчан Петров е роден на 18 май 1947 г. в град Хисар. През 1966 г. завършва Художествената гимназия в София, а през 1975-а монументални стенни изкуства в Художествената академия. В момента живее в Пловдив, а ателието му е в с. Марково. До 23 април в столичната галерия "Сезони" може да се види последната му изложба под надслов "Свещени съдове". Художникът е автор на десетки изложби в България и чужбина и носител на множество международни отличия за живопис.

---

- Заварвам ви сам да слагате цени на картините си. Смятате ли, че сте обективен, защо не оставите оценката на галериста?

- Вече близо 20 години сам оценявам работите си. Имам доста добра представа за стойността на собствените ми картини. Но в никакъв случай не бих се наел да преценявам колко струва творба на някой мой колега. Едно време с тази работа се занимаваше Съюзът на художниците и мисля, че тъкмо тогава пазарът се изкриви. Тогава държавата беше основен клиент и меценат. Но едно е да се разплащаш с държавни пари - естествено е да си ларж, съвсем друго е да ги извадиш от джоба си, както правят днес колекционерите. На Запад никога не е било така, там галерията винаги е била посредник. И без посредничеството на художествен салон не можеш да купиш нищо. Първо, ценителите не знаят къде живеят художниците, докато у нас идват и си пазаруват директно от ателието. Второ, чужденците са недоверчиви - може да ги излъжат. Затова имат нужда от някого, който да им каже: вложете пари в това или в другото.

- Не ощетявате ли сам себе си? Търговецът все пак би се опитал да продаде изложбата максимално скъпо.

- Цената е фетиш. Платно, дърво, бои... Тя е нищо в сравнение с крайния продукт - духовната стока. А тя освен от творческата енергия на автора зависи и от потребността на ценителя. След като вече близо 20 години хората гладуват, ровят по кофите и страдат, е още по-трудно е да направиш оценка на това, което си създал - без значение дали е картина, книга или театрална роля. Защото точно тези, които имат потребност от духовна храна, нямат средства, а онези, които имат пари, придържат ценностите си на ниво коли, любовници и къщи. Е, да се надяваме, че техните деца вече ще имат други ценности, след като се изучат.

- Владимир Свинтила казваше, че в България има трима гении - Атанас Яранов, Димитър Казаков-Нерон и Вълчан Петров. Чувствате ли се особен?

- Като човек - не. А по отношение на творчеството си смятам, че всичко, което ми се е случило през последните 30-40 години, е благодарение на изкуството. Изкуството отваря вратите пред мен, докато някои колеги тичат и отварят вратите за изкуството си.

- Картините ви обикновено обединяват няколко сюжета. Граничи ли концепцията ви с илюстративността?

- Аз съм за изкуството с послание. Не че не мога да оценя една безсюжетна или нефигуративна работа, съставена от линии и петна. Но при мен така се развиха нещата, че още от първите ми изяви взе да се говори за това, че съм прекалено бъбрив, че от една картина практически могат да произлязат още десет, че ще се изтощя с тази разказвателност. Но за мен светът е видим и невидим и невидимият е много по-богат, кипи от сили, енергии, борби. И аз се опитвам по някакъв начин да го въплътя в творбите си. Беше ми много трудно първите години, защото имахме една наложена от Съветския съюз символика. Говоря за 60-те години, съвпадащи с т.нар. априлско поколение, когато вече бях в Художествената гимназия. Тогава беше на мода да се заимства от импресионистите и постимпресионистите за местна употреба. И второ - да се рисуват работници с малки глави и с огромни ръце и крака. Да се набляга на труда, като че ли трудът няма нужда от мозък. Тези символики не ми пасваха вътрешно и започнах да се оглеждам. Така стигнах до мексиканските художници Диего Ривера и Давид Сикейрос, които още бяха живи. Дълги години ми бяха за пример, защото и двамата се обучават в Европа и след като се връщат в страната си, стъпват на местното наследство, останало от индианците, съчетават го с християнството на Испания и Португалия и всичко това преосмислят в европейската традиция. Т.е. от една страна, правят много човешко изкуство и в същото време надскачат границите на Мексико. Този модел стана цел за мен. Да се направи едно силно национално като тематика изкуство, отговарящо на нашите си проблеми, което обаче да надскочи България. Мисля, че успях. През последните години се чувствам като балкански художник, а не като български. Да вземем и Нерон, той за мен също е балкански художник.

- Как се приемат сюжетите ви в чужбина?

- Излагал съм в много европейски страни, а освен това и в Канада и САЩ. И за свое щастие се убедих, че автор с моята физиономия няма. Никой не може да ме оприличи на никого. А има такива случаи - блестящи художници, усвоили и техника, и култура, но идва познавачът и казва: аха, тука малко Пикасо, тука малко Сезан, тука малко еди-кой си. Да не говорим за последната мода - инсталациите. Тези неща, които се правят в момента у нас, аз съм ги виждал още през 70-те години във Франция и в САЩ. Т.е. ценното и много трудното за мен е художникът да си има свой свят и макар и с нещо мъничко, да изненада ценителя. Революция няма да направиш - има великолепни творби отпреди хиляди години. Няма нищо ново под слънцето и ако въпреки това имаш късмета да намериш свое ъгълче, е голямо постижение.

- Кое време беше най-голямото изпитание за творчеството ви?

- Аз съм на 61 години и съм преминал през няколко социални сътресения. След 9 септември станахме свидетели на грубо вмешателство в личния свят на човека и преашладисване на едно изкуство, което не е характерно за нас. Най-страшното беше, че се преследваше вярата и се толерираше материализмът. Тогава задачата ми беше, ако мога, да лекувам тази рана и да се опитам да направя мост към традициите. Изкуството действа по-бавно, но по-сигурно от всякакви революции. Днес продължавам да искам да допринеса за възстановяването на хармонията между материалното и духовното. Хармонията у мен самия между дух и тяло и хармонията между нас като единици в обществото. Да спрем да воюваме в името на нашия бог. Бог е един.

- Но религиите са различни.

- За мен религиите в различните епохи са били колективни пътища към бога, но с посредници - т.нар. духовници. Аз специално не чувствам нужда от посредник в общуването си с бога. Това става, като седна пред бялото платно и го превърна в нова реалност. Колко жертви се дадоха при разпадането на Югославия. Избиха се съседи, приятели заради различните религии. Нека всеки по съвест и по ген да си избере религията, да си търси бога и да имаме толерантност. Той е един и ни обича всичките. Но е толкова смазващо безкраен, че ако се замислим над това, ще останем без храна, вода, без дрехи, защото е смазващо. Понякога си мисля, че ролята на твореца е, ако може, да очовечи този безкраен смазващ космически разум, за да може неговото послание за любов и търпимост да стигне до непросветения човечец. Като влезе в църквата, да може да си гледа Саваот и за него това да е истината. А ако се замислим за микрокосмоса - колко атоми има в нас и всеки атом се разбива на електрони, позитрони, кварки... А колко е безкраен големият космос... и всичко това е бог... Просто ще ни изгорят бушоните. Тук в тази изложба например се опитвам да очовеча ангелите. Само един-два пъти са се явявали в историята на еврейския род в човешки образ, но те явно са съществуващи фини енергии, много силни и мощни и са посредници между висшия разум и нас, хората. Те са настроени позитивно, опитват се да ни помагат, да направляват живота ни.

- Вярвате ли в предопределеността?

- Това за мен е другият важен въпрос. Границата между предопределеността и собствената ни свобода. Това е тайнство и магия за мен. Не мога да намеря границата. Като дете обичах да рисувам. Имах щастието мой съсед да е завършил академията и тъкмо той беше първият човек, който ме посъветва да не копирам от картини. Вече в зряла възраст се върнах към този съвет и албумите на мексиканските автори на нощното ми шкафче постепенно бяха подменени с репродукции с българско ковано желязо, български обкови, каменна пластика, икони, дърворезба. Така постепенно се концентрирах върху нашите традиции. В онези години беше много трудно млад автор да пробие системата. Да го допуснат до национални изложби. И много от моите колеги рисуваха политически картини, с които да влязат в изложбата, а в ателието правеха съвсем друго. Беше трагично разкъсване на душата. Автоцензурата е най-мъчителното нещо. Традиционните обекти бяха Салвадор Алиенде, Анджела Дейвис, Микис Теодоракис - хора, които днес почти никой не помни. Но бяха политически актуални. Имах щастието и привилегията - извоювайки си ги - да излизам с моя свят. Първата ми такава картина беше един обред - цялото село влязло в дървен лин, тъпче гроздето; с икони, с гайди, с любов и т.н.; и понеже човек е свикнал всичко да прошнурова, журито решило, че копирам Нерон. След това пък ме обявиха за примитивист, след това - за наивист, и така след 5-6 изложби ми спряха всякакви участия, защото не знаеха какъв съм.

- А вие знаехте ли?

- Аз си следвах вътрешния път.