Линейката се измъква от уличките на комплекса и с вой се понася към "булеварда с лиричния ритъм", който навремето не се сменяше дори и за "Шан-з-Елизе". Днес обаче на човек му се иска да хукне към аерогарата, за да отхвърчи към Елисейските полета, а не да се тътри по "Цариградското шосе" към Орлов мост. Особено зад споменатата линейка и като свидетел на донякъде извънредна, донякъде обичайна случка от тия, които се обобщават с безпомощното "съдба, тука е така".
Малко след "Феята" има задръстване. Колкото да се надуват клаксони и сирени, мърдане няма. Плътна колона се е проточила до моста, задръстено е трасето за автобуси, не може да се мине в насрещното платно, локалното е паркинг. Истеричното "Освободете пътя", което прекъсва воя на линейката, няма никакъв ефект. По някое време воят престава, от задната врата слиза лекар, отива към колите отпред и - по всичко личи - псува. Шофьорът подвиква нещо, може би да се прибере, за да не го изкарат виновен за смъртта на човека. Защото човекът в линейката изглежда е умрял, ако се съди по отчаяния израз на възрастна жена, хлипаща над своя мъж, син или приятел; една ръка безжизнено виси до носилката. Лекарят се прибира в колата, линейката не вие вече толкова пронизително - може би заради тишината, която се дължи пред смъртта.
След двадесетина минути стигаме до моста, линейката свива вляво, откъдето започва друго задръстване. С тази скорост след още толкова време ще е в "Пирогов". Жената ще се е изплакала, дежурният екип, макар и гузно, ще се опитва да се успокои и да забрави случая. Има още няколко часа от смяната, два от които ще минат в подобни задръствания, а на спешния бездруго няма какво да се прави освен аутопсия и смъртен акт. В него причина за смъртта ще е я инфаркт, я инсулт, я кръвоизлив - нещата, от които умират повечето българи. В смъртен акт е недопустимо да се напише "задръстване по Цариградско шосе."
А в определен смисъл това е много важна причина
Извън случайната връзка със смъртта тя по необходимост стига до особената вина, която залива общия ни живот и се натрапва при такива донякъде извънредни, донякъде всекидневни случки.
Впрочем причина и вина отчасти са едно и също; при търсенето на причините за някакви събития най-напред се е питало "Къде е вината?". Така например пита Аристотел и използва гръцката дума за вина в смисъла на място, от което се задействат промените в обичаен ред; Йоан Екзарх, който превежда някои места от Аристотел, също употребява вина вместо причина. При обичайните задръствания обаче виновните сме толкова много, че е най-удобно да не търсим причини и вини, а да се примиряваме със съдбата, стоварваща се сляпо върху хората без късмет. Както се стовари оня ден върху човека в линейката, както се стоварва всеки ден върху стотици, както ще се стовари някой ден върху всеки от нас. Но понеже тя рядко ни засяга в този зловещ план, водещ до смърт, само метафорично може да използваме подобни случки в обяснение на причините за задръстването в живота ни.
Живеещите в задръстване сме мъртви по особен начин за другите. Затворени в колите си, навикнали на бързане и изнервени в чакане, забравяме, че винаги някой има по-сериозна причина да бърза. Тя е жизнена в буквалния смисъл на думата, когато няма свободна лента за спасително движение, каквато иначе се осигурява при други, извънредно важни случаи. Например за кортежа на някой свръхчовек, пазен от полицаи през сто метра, придружаван от няколко коли и, естествено, от линейка за всеки случай.
Хиляди причини могат да се намерят за това, както са и хиляди причините, поради които всеки бърза в задръстването. В този сноп от достатъчни основания са и хилядите оправдания, които оневиняват всички нас, вкупом виновни за смъртта на човека в линейката. Разбира се, той вероятно щеше да умре и в болницата; двадесетината минути надали щяха да са решаващи при тежък инфаркт или инсулт. И все пак: ако имаше спасителен път, едната от вините би отпаднала - най-страшната вина, обща за всички нас, стоящи в задръстването с достатъчните си основания и оневиняващи се с бавната "Бърза помощ", туткавите екипи, потрошените линейки и така до късмета да се родим, живеем и умрем тук. А понякога и така - в задръстване.
Задръстването няма да се отпуши,
докато обвиняваме за него властта,
която излъчваме и търпим, без да я заставим да служи на справедливостта и човека. В случая това означава всеки от нас да настоява за свободни трасета до болниците; за камери и полицаи по пътищата, които да глобяват жестоко ония, които навлизат в лентите за градски транспорт, линейки, полицейски коли и пожарни; за улици, използваеми само в извънредни ситуации. Това със сигурност ще увеличи задръстването, ще дразни всички нас, ще замърсява града. Но може би ще спаси поне един човек и ще е стъпка към отдръстването на мухлясалия сноп от хиляди колкото оневинителни, толкова и обвинителни основания. Те ни държат затворени един към друг в тъпото "съдба, тука е така", в чиято истина не се разколебаваме дори при вой на линейка в задръстване, в което някому е дошъл часът да умре; иначе обикновен час пик.
Със сигурност трябва да убием хората - ще разчисти се.