Наскоро на библиофилската страница на "Сега" бе представена книгата на историците Баев и Грозев "Одисея в два свята", като умно беше намекнато нещо за "комунизма" и "антикомунизма". Аз бих могъл да предложа едно по-експлицитно мнение по тази доста неясна за днешния българин антиномия. Ако го направя със свои думи, много хора няма да разберат или да забележат, че не казвам нищо ново, и ще се втурнат да ме обвиняват във всички смъртни грехове, свързани със скрижалите на "прехода" и успешно набити от тоталната пропаганда в удивително голям брой глави. Затова ще си позволя най-откровено да поплагиатствам от книгата на един автор, още повече че не мога и да пиша така добре като него. Преписвам:
"- Но аз не обичам да бъда на показ пред обществото и нямам намерение да бъда. Винаги съм правил всичко възможно да избягна какъвто и да било шум около името си. Аз имам силно влияние, но не злоупотребявам с него. Главният прокурор на окръга Лос Анжелис е амбициозен мъж, достатъчно разумен да не рискува кариерата си заради моментната слава... Ние се наслаждаваме на така наречената демокрация - управление на по-голямата част от народа. Прекрасен идеал, ако можеше да се осъществи. Хората избират, но кандидатурите се издигат от партийните машини, а за да се задействат те, са нужни много пари. Някой трябва да им ги даде и този някой, независимо дали е индивид, финансова групировка, профсъюз или нещо друго, очаква в отплата някакво внимание. Това, което аз и хората като мен очакват, е да ни оставят да си живеем живота в прилично уединение. Аз съм собственик на вестници, но не ги обичам... Неспирният им вой за свобода на печата означава, с няколко достойни изключения, свобода да ни пробутват скандали, престъпления, секс, сензации, омраза, намеци, политическа и финансова пропаганда... Вестникът е бизнес, който печели чрез приходи от рекламите. Той зависи от тиражите, а вие знаете тиражът от какво зависи.
...Има нещо много особено в парите. Когато са в големи количества, те живеят свой собствен живот, дори имат собствена съвест. Човекът винаги е бил продажно животно. Нарастването на населението, огромните разходи по време на войните, непрекъснатият натиск, упражняван чрез данъците - всичко това го прави още по-продажен. Средният гражданин е уморен и изплашен, а уплашеният уморен човек не може да си позволи да има идеали. Той трябва да осигурява храна на семейството си. В наши дни наблюдаваме шокиращо спадане на обществения и личния морал. Не може да искате качество от хора, чийто живот е подчинен на липсата на качество."
" -Трябва да се обадим в полицията. В края на краищата има закони.
- Изобщо не сме длъжни да се обаждаме. Нямаме доказателства. Нека полицията сама си върши мръсната работа. Нека юристите измислят нещо. Те създават закони, които други юристи правят на пух и прах пред трети юристи, наречени съдии, така че други съдии да могат да заявят, че първите съдии били сбъркали, или върховният съд да може да заяви, че вторите съдии били сбъркали. Разбира се, има закони. До шия сме затънали в тях. Единствената полза от тях е, че създават работа на адвокатите. Как смяташ, колко щяха да просъществуват големите гангстери, ако адвокатите не ги учеха как именно да действат?
. . .
- Ние сме голям, корав, богат и див народ и престъпността е цената, която плащаме за това, както организираната престъпност е цената на нашата организираност. И това не е от вчера. Организираната престъпност е просто мръсната страна на бързо спечеления долар.

-	А коя е чистата му страна?
-	Никога не съм я виждал."

Да, това е от книгата "Дългото сбогуване" на Реймънд Чандлър, публикувана през 1936 г. Тя се отнася към най-доброто в жанра и винаги е удоволствие да се прочете. А това, което съм извадил, е сбита характеристика на една обществена система, чието генерично название е капитализъм. Българските анализатори на обществените процеси се свенят да използват това понятие и го заменят с разни търговски имена. Целта е да се държат в мъгла главите на хората, които бъркат антикомунизма с недоволството си от живота, който живеят. А недоволството идва от това, което се случва в България през последните двадесетина години. То пък е същото, за което става дума в романа на Чандлър. По времето, когато той е бил писан, е бушувала Голямата депресия, но не заради нея нещата са били такива, каквито се разбират от думите на литературните герои. Депресията се е случила, защото нещата са си били такива поначало. Също и в България днес положението е такова, каквото го виждат недоволните не защото се очертава нова депресия, а защото обществената ни система е от тези, които я пораждат.
Този въпрос отдавна е изяснен от Карл Маркс, за когото у нас никой не смее зъб да обели, въпреки че светът го обяви за мислител на хилядолетието. Маркс вече 150 години непрестанно го опровергават, но анализираните от него капиталистически кризи си продължават въпреки опроверженията. На живеещите ден за ден, но все пак с някаква надежда за бъдещето хора, каквито са повечето от нас, никой не казва какви са точно мащабът и перспективата на сегашната криза, но и никой няма куража да я отрича. А обърнете внимание на медийното ехо. Послушайте обаждащите се в телевизионните и радиопредаванията с отворени телефонни линии, надникнете в разните интернет форуми и ще чуете и прочетете, че за всичко са виновни "комунизмът" и "комунистите". Тези "страдалци на комунизма", въпреки че уж са ги принуждавали с опрян в челото пистолет да изучават Маркс (преди 1989 г.) или пък никой не е искал това от тях, дори напротив (след 1987 г.), така и не са разбрали, що е то комунизъм, и че няма как той да е виновен за това, което е капитализмът. (Виж Чандлър по-горе.) Точно обратното е, но това вече е друга, дълга тема.
Между другото, Чандлър също е бил обявяван за комунист от някои свои сънародници, дразнещи се от това, което пише. А вие дразните ли се? Помислете къде ще ви прати собственият ви отговор - при "комунистите" или при "антикомунистите".