Баба София е в края на живота си. Тя е в последна степен на сърдечна недостатъчност, има и рак с разсейки. Краят е мъчителен - заради сърдечната недостатъчност не може да лежи, защото се задушава. И болезнен - заради метастазите. Вие постоянно. И е в съвсем ясно съзнание. Единствената й възможност е да стои седнала в леглото. Денонощно - така и спи. Прикрепена е към кислородна инсталация. Без кислорода ще умре за няколко минути.

"Поиска да й махнем кислорода - беше й писнало. Спряхме го - посиня за една минута и размисли - като взех да й го слагам - мълчи", разказва Здравко Карамитев, управител на хоспис "Добролюбие" към областната болница в Кърджали. Там лежи баба София. Въпреки регламента на хосписа, според който престоят там е максимум 30 дни, тя е останала вече 40-и ден. "Не можем да я изпишем - тя зависи от кислорода. Ако я пратим вкъщи, ще е евтаназия", казва той.

Жената има нужда от голямо количество кислород ежедневно. Няма как да го получава в домашни условия - не само защото е скъпо, но и защото по закон кислородни бутилки може да има само в лечебни заведения. С тях не може да борави всеки, иначе има риск да се взривят. Баба София не може да лежи и в болницата - тя вече няма нужда от активно лечение, а от палиативни грижи. Мястото й е точно в хосписа.

Баба София



ще умре, запазила достойнството,



което при други условия болестта би й отнела. Както го отнема на хиляди възрастни и не дотам хора в България. Има кой да я изкъпе, да й смени чаршафите и памперса, да й даде лекарства. Изглежда ужасяващо самотна, но може би вкъщи би била още по-сама. Баба София лежи в единствения безплатен хоспис в България.

По принцип "хоспис" означава място, където се полагат палиативни грижи за терминално онкоболни. У нас понятието е доста размито, често се тълкува и като старчески дом, което не е правилно. Общо взето, това е лечебно заведение с медико-социални функции. Там се приемат онкоболни в последен стадий, хора, обездвижени след инсулт и катастрофи или от болести, които не им позволяват сами да се грижат за себе си. Това са напълно безпомощни пациенти. За тях медицината няма какво да направи повече, те имат нужда от медицинско наблюдение, обикновено от сестри и болногледачи, рядко от лекар, и грижи за контрол на болката.

В "Добролюбие" доскоро е лежал 24-годишен мъж с неподвижни 4 крайника след катастрофа.



"Раните му бяха до костите, гниеше в една дупка



Брат му е олигофрен и е в затвора, майка му е починала, бащата я е изоставил", обяснява Карамитев. Става дума за т.нар. декубитални рани, които се получават от залежаването. Т.е. "гниенето" е в напълно буквален смисъл. Здравко е сигурен, че раните на момчето отново ще се усложнят, защото няма кой да се грижи за него.

В тази ситуация са хиляди хора. Тази дейност не се плаща от държавата. Единственото изключение е пътеката на здравната каса, която покрива 20 дни престой на терминално онкоболни, но само в болница или диспансер. Договори с хосписи няма. Общо в страната по тази пътека през миналата година са работили 33 лечебници.

След 20-ия ден пациентът - ако е жив още - се връща вкъщи. Адът започва отново - за него и за близките му. Да не говорим за хора с тежки инсулти. След 10-ия ден от болницата ги изписват. Ако човекът може поне малко да се движи, го приемат за рехабилитация. Но ако не може, си отива вкъщи напълно парализиран. Близките на тези хора, ако има такива, имат няколко възможности - да гледат болния сами, да го дадат в хоспис или да наемат някой, който да се грижи за него у дома. Не е нужно да се описва как се гледа напълно парализиран човек, особено ако трябва да ходиш на работа и имаш деца.

Общо в страната по данни на националния център за здравна информация за 2006 г. хосписите са 37, обикновено с неповече от 20 легла. Цената е



минимум 28 лв., може да стигне и до 50 лв. На ден



Въпреки това в София, където хосписите с легла са около 10, напливът е огромен. За място се чака доста и обикновено то се освобождава по естествен път.

Малко хора, особено в провинцията, могат да си позволят да плащат за това. Има и достатъчно, които не искат. Хиляди напълно безпомощни пациенти умират без грижа, без достойнство и последното, което знаят в края, е, че така е по-добре, защото са в тежест на всички.

А единственият начин, по който може да се нарече държава, която не желае да се погрижи за тези хора, е дивашка. Защото отношението към най-безпомощните определя нивото на цивилизованост на едно общество.

У нас от години



се спори кой трябва да плаща тези услуги



В здравната каса и в здравното министерство има пълен консенсус, че хосписите са крайно необходими и те трябва да се финансират от държавата, но това следва да прави социалното министерство, тъй като става дума и за социална дейност. По подобен начин мислят и депутатите от социалната комисия в парламента. Според хората, които се занимават с това - Асоциацията по палиативни грижи, финансирането трябва да е от здравната каса, защото тези пациенти са и болни, имат нужда от медицински грижи, освен това касата ще въведе контрол в дейността им, която в момента е оставена почти без надзор. От социалното министерство пък досега не са обявявали гласно позиция.

Парите за хосписа в Кърджали са от ЕС - 320 000 лв. по програма ФАР. Това явно е единственият начин у нас тази услуга да се предоставя без пари. Със средствата от проекта е изграден и оборудван хосписът в неизползваемо бивше АГ отделение в болницата. Според директора на лечебното заведение д-р Тодор Черкезов болницата е била активната страна в търсенето на парите и кандидатстването по проекта. Още няколко болници у нас, като например тази в Мадан, също са спечелили подобни проекти и ще стартират хосписи. Към момента обаче работи само този в Кърджали. След като работата е свършена, от социалното министерство даряват книги за дневната. И от НДСВ дарили литература - колекция българска класика.

Дали заради изисквания на Брюксел или от мерак,



хосписът прилича по-скоро на детска градина,



отколкото на място, пълно с трагедии. Стените са боядисани цветно, има картини, всичко е изрядно чисто, а санитарките наистина носят ръкавици. Не мирише. Там работят един лекар, 6 сестри, 5 болногледачи, рехабилитатори и отскоро - психолог. Работата му е не само да консултира пациентите и близките им, но да наблюдава и персонала. Става дума за т.нар. burn-out syndrome - синдром на професионалното изпепеляване, обяснява управителят Здравко Карамитев. Той може да се появи при хора, които работят постоянно с умиращи, със страдание и болка.

Парите от ЕС обаче ще свършат през септември и услугата трябва да стане платена, а хосписът да стане частен. "Това обаче не е целта", обяснява Черзеков. Затова от общината са обещали пари, с които да се подпомага хосписът, като средствата вероятно ще покрият заплатите на персонала. От болницата се надяват и на помощ от социалното министерство. Друга част от финансирането ще дойде от спонсори и дарители, на които болницата в Кърджали по принцип разчита и които често помагат. Така пациентите поне няма да плащат цялата част от престоя си, а от болницата се надяват доплащането да е минимално.



Спонсорите пък са характерни за региона



Едните са богати турци, които живеят в чужбина - ЕС и САЩ. Те обикновено даряват оборудване. Другите спонсори са също богати турци, но местни, които даряват по религиозни празници. "За всеки байрам например болницата получава по едно грамадно животно и 2 дни болните ядат от него", разказва Черкезов.

А ДПС? Тази абревиатура задължително върви редом с думите "проект" и "еврофондове". "По отношение на проекта, защитата и реализацията му няма по-специално отношение от държавата. Ние сами положихме доста усилия. Иначе е естествено, че те са добронамерено настроени и имат намерение чрез общината да помагат, и помощ се усеща. Все пак и техният електорат се възползва от услугите на хосписа", твърди директорът на болницата. Общината в Кърджали се отзовава, въпреки че не е длъжна и въпреки че болницата е 51% държавна. Защото са преценили, че това е важно. За разлика от много други "български" общини.

Естествено, търсенето в хосписа е много голямо, листата на чакащи е 40 души, а на директора се обаждат постоянно "познати". Това ще е така, докато дивашкото отношение на държавата не се промени.