Брюкселската тояга, която трябва да вкара България в правия европейски път, не върши работа. Чиновници в Комисията на ЕС все повече се тревожат, че безсилието им започва да личи. Два месеца преди огласяването на втория следприсъединителен доклад (което ще стане вероятно на 16 юли) западни дипломати правят дискретни сондажи какво може да повиши ефективността на контролния механизъм. Той бе изобретен специално за България и Румъния, за да влязат в ЕС без отлагане въпреки подозренията, че не са подготвени за членство.

Решението е просто, но Комисията трябва да се вслуша в народната мъдрост, която го съветва



да обърне дебелия край на тоягата



Това е тайната на нейната технология. Втора година обаче Брюксел размахва все тънкия край с вързан на него морков (европейските фондове). Властите у нас го използват, колкото да си начешат корупционния сърбеж.

Сега се чуват подмятания да бъде задействана предпазната клауза в сферата на правосъдието и вътрешния ред, сякаш тя е дебелият край на тоягата. Но истината е, че страховитата клауза, която би дисквалифицирала българския съд от цивилизования свят, е недомислица, каквато е и специалният "механизъм за сътрудничество и проверка". Клаузата фигурира в Присъединителния договор на България и Румъния (чл. 38), а механизмът бе измислен допълнително, за да регламентира пускането й в действие при нужда.

Проблемът е, че вътрешната политика и правосъдието не са хармонизирани области и по тях няма общи европейски критерии. Няма точни измерители, които да показват от кой момент нататък България би покривала минималните изисквания в ЕС, макар че всеки усеща колко се различава от "нормалните държави". Лесно е да бъде критикувана, че не е арестувала нито един възложител или извършител на поръчково убийство, че не е вкарала зад решетките нито един мафиотски бос, че не е повдигнала обвинение срещу нито един бивш или настоящ корумпиран министър.



Комисията би изпаднала в истинско затруднение,



ако България осъди през следващите месеци двама-трима именити новобогаташи (вероятно с тяхно съгласие и с обещание за лек режим и бързо пускане на свобода). Шеговити подмятания от бившия вътрешен министър Румен Петков към еврочиновниците: "Кажете колко бандити да пратим зад решетките, за да се разберем", показват колко безпомощни са брюкселските надзиратели, когато трябва да обяснят какво точно искат от България.

Предпазната клауза и контролният механизъм покриват само първия тригодишен период от членството на страната и това е другата им голяма слабост. Няма държава, поразена от метастазите на мафията, която да може да се очисти от тях толкова бързо. Авторите на договора са схванали този проблем и са се застраховали, че срокът се отнася само до пускането в действие на клаузата, а след това няма ограничение докога другите държави ще отказват да признават решенията на българските съдилища. Казва се само: "до отстраняване на недостатъците". С други думи, големият проблем е не да се задейства клаузата, а да се спре след време. Със сигурност тя няма да стресне престъпниците, на които не би им домъчняло, че Брюксел признава българския съд за неработещ. Болезнените последици ще бъдат както обикновено за гражданите и за порядъчните предприемачи (доколкото ги има), защото при спорове с граждани и бизнесмени от други държави ще трябва да търсят справедливост в чужди съдилища, което най-малкото ще им струва по-скъпо.



Още по-големи ядове



създава на Еврокомисията нейният временен контролен механизъм. Президентът Георги Първанов я прикани на 10 април да го смени с друг, макар че едва ли главната му грижа е била да облекчи нейните мъки. Той правилно отбеляза, че критериите му са неясни. България е недоволна, че от шестте критични области, по които е под наблюдение, Брюксел отказва да признае, че е изпълнила изискванията на първите две. Те я задължаваха да промени конституцията си чрез по-ясна гаранция за независимост на съда и да приеме нов Закон за съдебната власт и нов Граждански процесуален кодекс. Необходимите законодателни промени вече са факт, но ЕК отказва да ги свали от отчет, под предлог че трябва да види приложението им на практика. Така България си остава все с пълен набор неизпълнени задачи, но оттук нататък би трябвало да се тревожи не толкова тя, колкото Брюксел. Защото възниква въпросът какво ще прави, когато изтече тригодишният срок на механизма за наблюдение. Отсега може да се прогнозира, че наблюдателите ще критикуват до последно познатите слабости. Твърде позорно ще е да признаят накрая, че механизмът трябва да бъде спрян, само защото срокът му на годност е изтекъл. Другият вариант е Комисията да си затвори очите и бодро да отчете, че благодарение на нейния натиск положението е започнало да се оправя. Което ще е още по-голям позор. В подобна конфузна ситуация се оказа Съветът на Европа, когато неоснователно спря през 2000 г. наблюдението над България, но за успокоение на съвестта си измисли последващ механизъм за "партньорство", в който посочи 9 слабости, чието отстраняване трябваше да се случи разсрочено. Резултатът бе, че България забрави не само за обещанието си да се поправи, но и за Съвета на Европа, който вече не й е интересен.

Очевидно на Комисията на ЕС не й остава друго, освен



да се съгласи с Първанов,



че трябва да смени неработещия си механизъм. Президентът дори й хвърли спасителен пояс - да използва очакваното влизане в действие през 2009 г. на Лисабонския договор и да обяви, че в него има заложени други механизми, които правят излишен настоящия. Какви? Първанов остави на нея да ги посочи. Задачата не би трябвало да е трудна, защото се вижда, че и в действащите сега договори, директиви и други регламенти има достатъчно възможности за натиск над България. Брюксел трябва да престане да я третира като особен случай и да се отнася с нея по същия начин като с останалите членове на ЕС. Последните примери да бъде предупреждавана в пакет с други държави са честен сигнал, че няма прошка за никого. Освен това всяка страна в ЕС може да викне на съд българските бандити, като им издаде европейска заповед за арест. Те отдавна шетат на широк периметър и са си заработили заслугата да отговарят пред чужди съдилища. Франция посочи верния път, като издаде след влизането на България в ЕС 50 европейски заповеди за арест на български сводници и получи издирваните лица по 37 от тях. Така постъпи и Италия.

Всяка сфера на политическия, икономическия и социалния живот, които са поразени от престъпността, на практика поставят България в положението на нарушител и я излагат на риск от санкции. Тъй като са финансови, и то в големи размери, няма как да бъдат игнорирани като някаква абстрактна предпазна клауза. Точно те са дебелият край на брюкселската тояга, който досега още не е пуснат в действие. Спирането на остатъчните предприсъединителни фондове е като отнемане на морков. Наближава времето да заиграе и самата тояга - и то по гърба не само на държавата за сметка на данъкоплатците, но и по мутренските фирми заради нелоялна конкуренция (те не познават друга), заради посегателствата над защитени територии, заради нагласените търгове, замърсяването, погазването на елементарни социални правила и пр. Периметърът може да бъде много широк, защото престъпността и корупцията са пуснали пипала във всички посоки. Комисията знае къде е тоягата - зад вратата на Европейския съд в Люксембург.