- Д-р Чобанов, има ли прелом в борбата срещу иманярите?

- Борбата с иманярството върви по-добре от втората половина на 2006 г. Тогава се възстанови специализираното звено в НСБОП, което през 1999 г. подозрително беше закрито. Оттогава са проведени към 20 големи операции. Конфискувани са няколко тона антики от извършители на такива престъпления, ударени са и главните канали за антики, функционирали години наред, през които са изнесени стоки за милиони евро от България. За мен такава успешна акция например бе голямата пазарджишко-видинска операция от миналото лято, когато бе ударен един от най-големите канали за износ на антики. Оказа се, че един от организаторите на канала е продал само в е-bay над 10 000 предмета.

- Намаляват ли и набезите на иманярите?

- Да, със сигурност намаляват - като няма толкова клиенти и дилъри, като има натиск. Има и друг фактор обаче - просто културният слой обедня много драстично. 90% от археологическите обекти у нас са ударени от иманяри веднъж, повече или многократно - както е случаят с Рациария. Няма могила в България, било то тракийска, само с пръст или струпана с камъни, която да не е продупчена като швейцарско сирене. Има дори някои, които са целите в дупки. Мои колеги археолози ми казват, че където и да отидат вече да работят, преди тях са копали иманяри. Загубите за държавата са неизчислими. Стотици милиони левове за тези години са изтекли в чужбина под формата на антики.

- Умишлено ли е това, или става дума за престъпно нехайство от страна на държавата?

- Не мисля, че може да говорим за умишлен процес. По-скоро става дума за това, че културното наследство не се осъзнава като приоритет. Години наред не са се вземали необходимите мерки заради безхаберие и неглижиране на проблема. Огромни липси имаме в правната рамка. Как да обясниш на един редови полицай или прокурор, че иманярството е важно престъпление, когато законодателят му е отредил много малко наказание? В цял свят например се говори за "научна щета", която е резултатът от престъплението, а у нас още няма въведен такъв термин в наказателния кодекс. А това е най-голямата щета, която нанася иманярят, тъй като той прави невъзможно събирането на ценна информация за миналото.

- В обществото обаче май няма разбиране за опасността от този тип престъпления?

- Липсата на гражданска чувствителност е огромен проблем. Българинът открай време не възприема разрушаването на културните ценности и на следите от миналото като тежко престъпление. На търсенето на съкровище едва ли не се гледа като на нещо достойно за похвала, а иманярството не се схваща като тежко деяние, заслужаващо наказание. Проблемът според мен е в образователната система, тъй като никой у нас не учи учениците на гражданска чувствителност по определени теми. Именно заради това иманярството минава за геройство. А трябва още от малки на децата да се обяснява, че когато разрушават миналото на своя народ, извършват престъпление.

- Какви са другите причини за трагичното състояние на културното ни наследство?

- Те са основно икономически - има ли ги клиентите, ще ги има и иманярите. Сега основните клиенти са в чужбина, няма какво да се лъжем - там са големите аукционни къщи, които поглъщат антиките от България. Българският пазар е една хилядна от чуждестранния. Цените, които се плащат тук на ниво вторичен или третичен пазар, са една десета или двайста от цените, които се плащат в чужбина. Като правило всичко се праща навън, където цената се вдига многократно. И в този смисъл причината иманярството да се развихри през 90-те години е, че много по-лесно и безпрепятствено клиенти отвън си поръчваха антики и на практика стимулираха престъпността у нас.

- Може ли един нов закон за културното наследство да пребори иманярската мафия?

- Проблемът не е точно в закона. Според мен ние сме далеч дори от общата визия какво трябва да се прави с културните ценности. Нямаме ясни намерения. Законът може да въплъти визията в нормативна рамка, но за да стане това, тя първо трябва да се изработи. И това е продукт на обществен диалог.

- Но нали такъв диалог се води от години?

- Той обаче се води хаотично, не върви структурирано. А трябва да има ясно целепоставяне - да се каже ние искаме това и това. Това е работа и на Министерството на културата, и на Народното събрание, и на обществото като цяло. Тези органи трябва да предизвикат процесите, които да доведат до приемане на стратегия или план, върху чиито основни принципи да се изработи закон. Защото законът е само инструмент, той може да вкара такива принципи, но те не могат да се вземат от нищото. Трябва да се изработят в резултат на консенсус - например ще имаме ли концесии, или не, ще имаме ли публично-частни партньорства, ще се разреши ли търговията с монети. Сега няма пълно съгласие по тези въпроси.

- Знаете ли докъде стигна подготовката на новия закон?

- Нищо не мога да кажа, защото не съм го виждал. Аз съм убеден, че културната комисия, която го подготвя, има добри намерения и хубави идеи. Но докато не видя текстовете окончателно подредени и прецизирани, ще запазя мълчание.Това, което ме притеснява, е, че не се знае кой работи по закона, а това е много сериозен въпрос. Добрият обществен диалог според мен изисква да се каже публично кои хора работят по закона, как са били избрани, по какви критерии. Тревожи ме и фактът, че процесът много се бави. Екипът на комисията по култура започна да работи през септември 2006 г., а сега сме почти лятото на 2008 г. Според мен, ако задачата бе поставена на Министерството на културата, щеше да напише един закон. Добър, лош, убеден съм, че щеше да има резултат. За мен забавянето само по себе си влече притеснения. Не може 2 години да се чака. Опасявам се обаче, че времето този закон да се приеме от сегашното Народно събрание изтича. Той трябваше да се приеме в началото на мандата, сега в края на този подобни промени по правило трудно се правят. Подочух, че има негативен доклад от Съвета на Европа по проекта. Не прави чест на българските институции, че го крият. Ако има такъв доклад, редно е той да бъде показан и коментиран.

- Кои въпроси и как задължително трябва да ги уреди новият закон?

- Първият въпрос е режимът за собствеността, който е все още много неясен. След разделянето на собствеността на държавна и общинска режимът за опазването на културните ценности продължава да се клатушка в небитието. Публична тайна е, че повечето обекти, дори такива като Царевец, нямат актове за собственост. Оттук произтичат 2 други въпроса: ще има ли търговия с културни ценности - каква ще е тя, кой ще я контролира, какви да са гаранциите да не се изкористи, и ще се въведе ли публично-частното партньорство и концесиониране. Докато публично-частното партньорство винаги има обществено полезен елемент, концесията може да се разглежда като чиста експлоатация. В Италия например доминира партньорството - дори Колизеумът в Рим е на този принцип. А у нас някои колеги казват, че не може значими обекти да се дават на публично-частни партньори. Напротив, в световен мащаб това е утвърденият модел.

Музейната система също се нуждае от промени, защото не функционира добре. Има нужда и от доста чувствителни промени в институционалната рамка. Задължително трябва да има инспекторати по културното наследство, защото, ако няма контрол, винаги ще има безобразия, колкото и да е хубав законът. Трябва да се помисли и за охраната на културното ни наследство. Иманярите все още са твърде много. Не може на всеки обект да се сложи полицай. Според мен местната власт трябва да взема мерки за тяхната защита. Винаги съм си задавал въпроса защо природните резервати и паркове могат да се охраняват от хора на Национална служба "Жандармерия", а археологическите резервати и национални обекти да не могат?

- А санкциите за иманярите имат ли нужда от промяна?

- Това е другият въпрос. Законът трябва да доведе до промени в НК. Трябва да се направят промени в закона за устройството на територията, както и в закона за отнемане на имуществото, придобито в резултат на престъпна дейност. Смятам, че на иманярите и на хората, които незаконно търгуват с антики, трябва да се конфискува имуществото. Защото става дума за невъзстановими щети. Обществото ни допусна това, което дори варварите не сториха. Това, което не успяха те през годините да разграбят и унищожат, нашите сънародници го направиха. Цели римски градове, оцелели след варварски нашествия и войни, нашите сънародници ги довършиха.Това за мен като археолог е болно. Нямам думи да опиша трагедията на това, което се случва. Тук през Балканите са минавали най-свирепите варвари в света и въпреки това тези римски градове са оцелели, за да стане така, че през XX и XXI в. ние, които сме цивилизовани хора, да допуснем тяхното пълно унищожаване.