---------------

Славенка Дракулич е хърватска писателка и публицистка, която подобно на Дубравка Угрешич напуска родината си и живее в чужбина. Родена е в Риека през 1949 г. Завършва сравнителна литература и социология в университета в Загреб, работи за изданията "Старт" и "Данас". Емигрира от Хърватия заради екстремния национализъм в новосъздадената държава. Пише статии, анализи и есета за "Нейшън", "Ла стампа", "Франкфуртер алгемайне цайтунг", "Тайм", "Политикен" и др. Издава три книги, в които отразява войната в бивша Югославия - "Балкан експрес" е за ежедневния живот и войната, "Като че не съм бил там" е документален роман за масовите изнасилвания на босненските мюсюлманки, "И на мравката път ще направят" е за обвиняемите в Международния трибунал за бивша Югославия в Хага.

През 2007-а романът й "Фрида или за болката" за болестта на мексиканската художничка Фрида Кало получава наградата за най-добър роман на годината в Хърватия.

В момента Славенка Дракулич подготвя книга за Източна Европа и бившите комунистически страни, които вече са в ЕС, и причините за засилване на влиянието на популистките партии.

--------------------------



- По време на Тито югославяните имаха чувство на превъзходство над българите, защото Югославия им даваше паспорти да пътуват свободно в целия свят, много по-висок стандарт, а ние бяхме зад Желязната завеса. Сега в бивша Югославия хората се оплакват от това, че с техните паспорти не могат да пътуват и даже взеха да ни завиждат на нас, българите. Според вас това някаква историческа ирония ли е?

- Това е ирония, парадокс и същевременно трагедия. България беше зад Желязната завеса, а ние не бяхме в Съветския блок, точно затова навярно вие имахте различно отношение и ненавиждахте режима. Ние имахме друг вид комунизъм, ние бяхме извън блока, ние пътувахме свободно. Моето поколение сме последните, вярващи в комунизма. Ние вярвахме в социализма с човешко лице и това е заради италианските обувки. Ние пътувахме, работехме, купувахме италиански обувки и затова мислехме, че режимът е достатъчно свободен да живеем в него. Резултатът беше, че ние никога не усетихме потребност да организираме някакъв вид демократична либерална опозиция като страните от блока, като Полша, Чехословакия, Унгария. Нямахме Вацлав Хавел, Лех Валенса, нито дори Желю Желев. Ние не чувствахме нужда да имаме. По тази причина, когато падна комунизмът, в Югославия се получи вакуум. В него възникнаха националистическите сили и партии - Милошевич и новите националисти бяха единствената организирана опозиция. Това, че се чувствахме по-свободни, предизвика ефекта на бумеранга върху нас.

- Каква е разликата между национализма на политиците от по-старото поколение в бивша Югославия - Слободан Милошевич, Франьо Туджман, Илия Изетбегович, Киро Глигоров - и новото, новите националисти?

- Не бих ги разделила по поколения. Киро е много мъдър старец, той спаси Македония от война и има историческа роля. Милошевич, Туджман и Изетбегович са различни поколения. Впрочем младите националисти не са различни от старите. Между Туджман и Милошевич има разлики. Милошевич не беше вярващ, той беше опортюнист, партиен апаратчик. Той яхна вълната на национализма само за да запази властта си. Той не беше идеологически националист като Туджман, който беше истински месия, даде държава, националистически вкус на своя народ. Туджман вярваше в това, което прави. Изетбегович беше в по-особено положение. Когато започна войната в Хърватия през 1991 г. и в Босна през 1992 г., на Запад хората не знаеха кои са мюсюлманите в Босна. Те не знаеха, че Тито им е дал националност и мюсюлманин в Босна не означава религия, а култура, че те са светски хора. Когато пишех за западни медии по време на войната, хората ме питаха как така се казва сърби, хървати и мюсюлмани, а не православни, католици и мюсюлмани. Аз обяснявах, че в Босна мюсюлманите не са религиозна общност, а национална.

Западна и Източна Европа създадоха радикални мюсюлмани, защото не позволиха да се продава оръжие на Босна, страхуваха се от въоръжаване на мюсюлманите. Тази политика на Западна Европа отведе Изетбегович в ръцете на арабите. Той отиде в Либия, ОАЕ и те с радост му дадоха оръжие, пари, а също и муджахидини. Така той сключи договор с дявола. Като политик Изетбегович беше умерен, но беше принуден да изтъргува оръжия срещу обещание за ислямска република и затова ислямизацията на Босна стана след края на войната. Няма голямо разбиране за какво беше тази война, мнозина я смятат за религиозна, но тя няма нищо общо с религията.

Младото поколение политици, което сега управлява във всички тези републики, е участвало във войната. Понеже са извършили много неща, които не искат да се узнаят, явно имат много причини да ги крият, затова те са по-умерени. Туджман беше месия, прозелит, но също и опортюнист. Нашият премиер Иво Санадер беше опортюнист, иска да остане на власт, но същевременно иска и Хърватия да отиде в Европа. Той е проевропейски ориентиран, но промени партията от твърдолинейна националистическа към по-малко националистическа и проевропейска. Но националисти има и в Сърбия, и в Косово, навсякъде. Това е в резултат от войната и в това е парадоксът в бивша Югославия.

- Как написахте книгата "И на мравката път ще направят" за трибунала в Хага? Имахте ли лични срещи с обвиняемите, които описвате?

- Исках да напиша книга за извършителите на престъпленията и затова отидох в Хага и работих върху документацията на процесите, проучвах мотива за баналността на злото, описан от Хана Аренд в книгата й "Айхман в Ерусалим " (за процеса срещу "престъпника на века" нацисткия убиец Адолф Айхман, бел. ред.) за това, че злото не е нещо някъде там, а във всеки един от нас. Взех модели на 12 -15 души от различни слоеве на обществото - войници, учител, склададжии, таксиметров шофьор, преподавател, генерал, Милошевич, проследявайки как всеки един от тях е стигнал до това да убие или да дава заповеди да се убива. Нямах пряк достъп до обвиняемите в Хага, не можех да ги интервюирам, просто четях материалите от процесите в Интернет. Можех да стоя в съдебната зала. Тя е малка, около стотина квадрата, и стъкло разделя съда и публиката. Можех да гледам тези хора, те бяха много близо и виждах поведението им. Казвайки, че тези хора са чудовища, всъщност ние не искаме да вярваме, че те са като нас.

Поведението на човека зависи от обстоятелствата и това е много песимистично. Ако при определени ситуации можем да извършим нещо такова, е добре да го знаем. Ако само си вярваме, че ние сме добри, а другите - чудовища, защото са убили, няма да си помогнем.

Насер Орич беше осъден в Хага, излежа присъдата си и когато се върна в Сараево, беше посрещнат като национален герой. Така е и с ген. Готовина, който е обвиняем в Хага, но е смятан за герой в Хърватска. Ген. Младич е герой в Сърбия, Рамуш Харадинай, който беше оневинен в Хага, е герой за косовските албанци, но престъпник за сърбите.

Съдът решава за вината, отговорността е морална категория. Една и съща личност може да бъде престъпник и герой, като защитава територия, град, село. Проблемът е, че цялото общество не иска да се изправи пред истината за войната и военнопрестъпниците. Всяко общество се защитава от това, дори и с мълчание, казвайки, че войната си е война и сега трябва да се започне отначало.

- Какво е бъдещето на поредната нова държава на Балканите Косово?

- Въпросът има две нива - емоционално и морално съм на тяхна страна. Хора, страдали толкова много, най-сетне имат своя държава. От друга страна, законовата база е проблематична, питаме се как прецедентът Косово ще повлияе на Европа. Както видяхме, Косово повлия веднага на бивша Югославия. Това предизвика извънредни избори в Сърбия, Република Сръбска също иска независимост и никой не може да обясни защо да не я получи. Има проблеми с албанците в Македония. Казва се, че Косово е специален случай. Но никой не знае как да обясни това на баските, на каталонците, на хората в Кипър. Косово поставя много въпроси и дилеми. Национализъм има навсякъде, много хора по света искат независимост. ЕС няма обща политика. Струва ми се, че сега витаят много въпроси във въздуха, а никой не знае отговорите. Онова, което изглеждаше преди година като относително мирна и стабилна ситуация, вече не е сигурно.

- Каква се усещате - като писателка от Хърватия, която живее в Швеция в изгнание, или като шведска писателка?

- Никога не съм била в изгнание. Дори в Югославия името на езика беше сърбо-хърватски, но нямахме сърбо-хърватска литература, а сръбски и хърватски автори. Данило Киш пише на сръбски, Мирослав Кърлежа - на хърватски. Моят език ме определя. Аз пиша на хърватски и съм хърватска писателка, но също пиша и на английски. Имам шведско гражданство и шведите ме смятат за шведска авторка, макар че не пиша на шведски език. Започнах кариерата си в Хърватия. Бях обявена за предателка от новата хърватска националистическа идеология и аз казах "Да, аз съм предателка, защото никога не съм била и няма да бъда националистка". Но когато нещата се промениха, книгите ми се публикуват, положението се нормализира.