Чудно защо след изобилните шамари, с които Европейската комисия показно респектира България, все още никой не е налучкал и поставил на обсъждане главния проблем и порок на родната администрация: тоталното й обсебване от политиката. Държавният служител, професионалният публичен администратор е поставен в унизителна позиция и е обречен на вечен слугинаж. Участта му е да изпълнява къде поръчките, къде прищевките на поредния политик, натрапен за ведомствен шеф. Погледнато от другата страна, ведомствата са осъдени на управление от дилетанти, за които шефският пост е дар за политическа отдаденост. На пръсти се броят изключенията за последното десетилетие - министри, които наистина са водещи професионалисти в оглавената система. Законът за държавния служител бе ялов опит да отдели професионалната държавна служба от политическата й шапка, като стабилизира статута на чиновника администратор. Нужната административна реформа не може да стане със закон, защото



порокът е заложен в конституцията,



която не отдели, а сля администрацията с политическото ръководство. По конституция министърът е главният администратор на своето ведомство. Нещо повече, той е единственият компетентен орган на своето ведомство, всички други са там, за да му служат и да го подпомагат. Дискрецията обаче е негова, освен когато законът ограничи самоволието му с някаква процедура. Но ограничен в рамки или не, министърът е единственият властен разпоредител. Конституцията не дава на друг администратор правомощия, различни от тези на министрите. Другите администратори упражняват власт само когато и доколкото им предоставят от министрите като съвет или отделният министър. Затова по конституция



дилетантство доминира над администрацията



За чест на политиците съм длъжен да отбележа, че министрите в годините на демокрацията (със съвсем малки изключения) бяха все хора, достатъчно умни да се справят с възложената им прекомерна власт. Но никаква умност, практичност и дори образованост не може да замени квалификацията и уменията, натрупани в дългогодишния управленски опит на професионалиста. Политикът не може да стане професионалист само защото други политици са го турили министър. Той остава дилетант. И дилетантството не спира до министъра.



Обхватът на политическите назначения расте



от кабинет на кабинет. И заместник-министрите станаха номенклатура на политическите партии: подбират ги сред политически лоялните, не сред професионално подготвените. (Безспорно партиите търсят сред кадрите си хора, отговарящи и на двете условия, но логиката е политическият подбор да доминира над професионалния критерий.) Кръгът длъжности, които подлежат на политическо назначение, расте. Дори началниците на управления и служби вече се подбират и балансират политически. За да достигнеш някой ден министерски пост, сега са нужни години успешна партийна кариера, докато изкатериш върховете на партийния елит. В същото време



професионалистът няма шанс



да достигне ръководната позиция в своето ведомство, докато си остава неполитизиран администратор. Такъв шанс той може да получи само ако заеме и правилна политическа позиция. Сиреч, ако спре да е неполитизиран администратор. Но политическото покръстване е фатално за професионалиста. То го обрича на незабавно прочистване, щом дойде на власт друга политическа сила. А излезе ли дори за година от системата, той се деквалифицира. Ето така политиката не само сложи таван за израстване на неполитизирания държавния служител, но и обрича на бърза депрофесионализация политически оцветения специалист. За да имаме истински качествено управление, е нужно



администрацията да се отдели от политиката,



за да остане стабилна и непокътната при смените на политическата власт. Нужен е конституционен ремонт поне с две насоки: Първо, да забрани политическия футбол с ведомствата. Броят и съставът на министерствата трябва да се фиксират и да не може всеки премиер да ги дроби и слива, както му скимне да реди политическия пъзел. Достатъчно е да има седем министерства с твърди функции и апарат. Извън тях премиерът може да назначи и 70 министри и да им възлага ресори, но без да подлага всеки път на стрес цялата машина на държавата. И втората коренна промяна: конституцията трябва да отдели функцията професионален ръководител на администрацията от министерския пост. Например като предвиди за всяко министерство колективен орган за управление - колегиум, независим от волята на министъра, за да решава технологичните, структурните и кадровите проблеми на ведомството. Колегиумът трябва да излъчва професионалния ръководител на ведомството, например постоянен секретар, който да остане несменяем при промените на властта и да има независима от министъра власт да управлява апарата, да се разпорежда с бюджета, да организира, дисциплинира и контролира работата на чиновниците, за да изпълнява политическата воля на кабинета, изразена от неговия министър. Така и министрите ще се разтоварят от ежедневни главоболия и чиновнически отговорности, с които не са подготвени да се справят. Ще им остава повече време за реална политика в тяхната област.