Като начинаещ репортер през далечната 1991 г. ми се случи да се повозя в полицейска патрулка. В духа на характерното за времето "отваряне" на институциите от КАТ бяха поканили журналисти да видят нещата "отвътре". Паднах се в екип с един капитан и както си бръмчахме край Централна гара, по радиостанцията се обадиха за проблем в зона Б-5. След три минути с вой на сирена пристигнахме. Млад катаджия беше спрял лада самара с петима цигани за превишена скорост. При ограничение от 30 км те карали с 80, но това се оказа дреболия на фона на последвалия спектакъл. От петимата в колата четирима имаха шофьорски книжки, но зад волана бил единственият, който няма. Беше
облечен в копринен анцуг,
а останалите бяха с костюми, също копринени. Не се разбра защо точно той кара, но аверите му страстно обясняваха, че нарушението е незначително и заслужава снизходителност, защото все пак 80% от пасажерите са правоспособни шофьори. После се оказа, че в регистрите на КАТ номерът на колата съответства на москвич, а не на лада. Купили я били миналата седмица и още не я били прехвърлили, а човекът, дето им я продал, заминал за Гърция и те го търсили, обаче на адреса, който им дал, нямало такъв. И те самите сега се чудели каква е тази работа. Полицаите искаха да видят какво има в багажника, но пасажерите обясниха, че той не се отваря по принцип. И те не знаели какво има вътре. Три дни се мъчили да го отворят и не могли. От време на време театрално и с пъшкане го напъваха с една отвертка, за да се види как наистина не се отваря. Карали бързо, защото отивали на погребение. Единият от полицаите каза, че ще спре колата от движение и ще задържи водача, при което ромската команда мигновено се прегрупира. Двама започнаха да бият шофьора, задето е без книжка, а трети обясняваше на катаджиите, че техният човек е идиот и природата го е наказала достатъчно, та не бива сега и държавата да го доубива. Четвъртият изчезна и след няколко минути се върна със запъхтяна възрастна циганка, която от движение се включи в дискусията и за повече убедителност дискретно
извади от сутиена си пачка банкноти
Всички вкупом пледираха за невинност с най-разнообразни аргументи, един от друг по-затрогващи. От цялата врява съм запомнил репликата: "Циганин, бате, не лъже." Вероятно се питате как е завършила тази малка транспортно-битова драма? След близо час разправия катаджиите бяха омаломощени и пуснаха циганите да си ходят. Без актове и глоби, а и пари не взеха.
Ситуацията, в която България се озова от няколко месеца, доста напомня за онази полукомична и същевременно автентична до невъзможност случка и това ясно личи при бегъл преглед на текущите политически скандали. През зимата от Брюксел се намръщиха за странното претакане на европейски пари в България. У нас отговорни политици обясниха, че това било проблем в комуникацията. После от Брюксел казаха, че не е проблем в комуникацията, а в правилата за управление на парите, поради което ги спират. У нас последва трескаво прегрупиране на силите - от Берлин дойде оправна жена да позачисти терена, а ресорните министри по еврофондовете
се втурнаха да бият Ивановски
Оказа се още, че за висшата българска администрация не било съвсем ясно какво точно значи "конфликт на интереси". Нека припомним, че преди повече от 120 години Захари Стоянов изкова неологизма "зетьошуробаджанакизъм" и онова, което се беше случило в пътния фонд и което вбеси Брюксел, всъщност съвсем точно се вписва в това понятие. Сега от Брюксел искат черен списък с фирми, които са правили измами. У нас се дърпат. Иначе казано, багажникът не ще да се отвори. Има законодателни пречки.
От години се говори за безмитните магазини по границата като инкубатори на контрабанда. Което не пречи да си имат лоби в парламента, пледиращо в тяхна защита. Все пак се реши да ги затворят, но с нежелание. Появиха се и версии, че може пак да се отворят, след като мине брюкселската пушилка. Не бих се изненадал.
Шумно подписаната от предишното и защитена от настоящето правителство концесия за магистрала "Тракия" тихо се провали в средата на май. По-интересното е, че държава, която с години не може да построи 100 км магистрала, през март реши да се заиграе с голф индустрията.
Миналата седмица Софийският административен съд узакони скандалния хотел "Дюн" в Слънчев бряг, след като преди година от Дирекцията за национален строителен контрол (ДНСК) го обявиха за незаконен и обещаха да го съборят. От решението на съда излиза, че неумението на ДНСК правилно и по приемлив за магистратите начин да аргументира незаконността на строежа е причина съдът да не може да приеме аргументите на ДНСК, поради което строежът не може да се събори, а така на практика става законен, въпреки че всъщност е незаконен, защото е построен точно в средата на дюните, което по закон е забранено, и това се вижда с просто око, а личи и от името на хотела - "Дюн". Но
окото на българския съд
не е просто око. То е сложно като заключен багажник на лада самара, купена като москвич и управлявана от неправоспособен циганин в копринен анцуг.
Преди месец кметът на Созопол се похвали в медиите, че щял да прави летище, за да развива туризма в региона. Чудесно. Само че същинският проблем на туризма там е друг. Проблем, с извинение, са ...фекалиите на туристите. От години всяко лято в пресата се появяват еднотипни информации за подобни фрагменти, които плават несмущавани из созополския залив. И тази година пак ще е така, тъй като кметът все още не се е похвалил, че ще строи пречиствателна станция. Подобни примери дал Бог, но нека да не изброяваме.
Две трети от българите одобряват натиска на ЕС към българските власти, става ясно от социологическо проучване на "Алфа рисърч". Което по същество означава, че България очаква Брюксел да я освободи от българско робство. Любопитно е дали натискът този път ще се окаже достатъчно ефективен, за да принуди българското общество да си признае неща, които усърдно крие от себе си.
Ако чрез съдържателен анализ на медиите се състави събирателен образ на българския политик от последните десет години, той вероятно ще се окаже до голяма степен алчен и
професионално некомпетентен шмекер,
който се занимава предимно с това да превръща публичния интерес в частен. Защо обаче българското общество произвежда точно такъв елит, е въпрос, на който рядко се търси отговор. Парадоксално е, че то най-често презира своя елит.
Стъпаловидният меверейски скандал, който завърши с оставката на министъра, ясно показа, че в действителност не е ясно кой точно управлява страната. Изглежда публичните органи на властта имат само координиращи функции. Същинските управленски решения се вземат от неясни хора. За някаква част от тях изглежда естествено да се предполага, че са започнали своето професионално израстване, облечени в копринени анцузи.
Българското общество се управлява от непублични частни интереси, които съумяват много сръчно да се прегрупират, щом се почувстват застрашени, но които остават изначално чужди на разбирането за публичен или държавен интерес. Това ясно личи в безпринципните замени на гори и други държавни имоти, в безразборното и безразсъдно строителство, в
опустошаването на защитени територии,
в странните съдебни решения, в симбиозата (нека я наречем публично-частно партньорство) между министри, висши полицаи и "оперативно интересни лица", в купуването на избиратели, в лекомисленото и безнаказано разгащване на държавата чрез осветяване на секретни агенти на ДАНС и т.н.
Парадоксалността на българското общество има проявления дори в незначителни на пръв поглед неща. Често съм се чудел защо, когато попиташ българска продавачка за нещо, което го няма в магазина, тя обикновено се обижда. При това в интонацията, с която казва "Нямаме, господине", освен обида личи и наранена гордост. Няма никаква логика в подобно поведение, но има подозрително сходство с поведението на български министри, когато от Брюксел им казват, че в България се шмекерува повече от допустимото.
Лицемерието и шмекерлъците в политиката не са българско изобретение. По цял свят политиците по нещо спестяват, изопачават или представят в измамливо благовидна светлина. В България обаче политическото шмекеруване често пъти е трогателно в своето простодушие, както и онези петима пътници в самарата бяха по своему трогателни със своите копринени костюми, обясненията за багажника, за колата, за шофьорската книжка и най-вече с искреното и дълбоко човешко: "Циганин, бате, не лъже."
|
|