Изборите в Македония по албански образец станаха световна новина. Малката комшийска страна не за първи път твори инциденти, които добавят доказателства към тезата за "особените балкански нрави", царящи на полуострова. Тази теза, споделяна от близки и далечни, не ни носи полза.

Това Македония прави, докато се бори с вътрешни демони и външни недоброжелатели и докато изпада в циклични кризи, разкъсвана между маниите си за величие (най-вече минало) и комплексите си за малоценност (най-вече сега).

Ние не можем да сме щастливи от това. Всеки нездрав съсед е



слабо място за улицата, махалата, селището...



Защо все пак се стигна дотук?

Като дете не знаех какво е Македония. Единствените ми контакти с думата беше един учебник по френски - "Французки без мака", който вуйчо ми беше побарал неизвестно откъде и който служеше за хумористични цели... Весело и незлобиво се забавлявахме с ужасно смешните изрази вътре (не искам да обиждам езика на комшиите, но за нашето ухо той винаги е звучал и ще звучи като особено забавен диалект).

Имах първия си контакт с македонци като ученик от горните класове. Бяха дошли на море край Варна, където летувах и аз. Весели, бъбриви младежи, чувстваха се в стихията си. Не пропускаха да споделят, че у нас им е много евтино, а че у тях имат много свободи - да пътуват където си искат, да си купуват свободно плочи на рок групи от Запада, порносписания и т.н.

За пръв път заминах за Скопие през 1991 г. В автобуса дотам беше пълно с юноши, които говореха странен, чут за първи път от мен език. Те караха нататък сакове с консерви и боксове с цигари, които преди митницата си разменяха и криеха стратегически. Аз като неносещ такива неща станах ценен за тях обект - агитираха ме да потвърдя, че някои техни пакети са мои пред митничаря. Дали им оказах услуга, не помня. Помня общуването. Младежите ми направиха впечатление с извънмерната си жизненост и сплотеност. Комуникираха непрекъснато, ръкомахаха, движеха се - единни като рибен пасаж, когато беше нужно за някакви техни цели. Изумих се на споделената им още тогава пред мен неприязън към държавното устройство на страната им. Твърдяха, че македонците фалшифицират изборите, че не им плащат добри заплати, че са окупирали всички административни служби и че така не може да продължава.

- А вие какви сте, не сте ли македонци?- чудех се аз.

- Ни смо албанци и за сто марока нема да им радиме! - категорични бяха събеседниците им. Повтарям, беше 1991. Усетих, че в тази страна нещо тлее и крепне. И разбрах от личен опит, че в новата държава Македония живеят едни, които се наричат албанци и не желаят да се нарекат македонци. Живеят и други, които се наричат сърби и които тъгуват по голямата миниимперия. Живеят и трети, които се наричат македонци, но го правят или прекалено полемично, или прекалено предизвикателно, за да си сигурен, че всичко е наред.

Виж, българи май не живеят в чудната съседска страна.

Всъщност се намери един наскоро - г-н Драги Каров от Велес, срещу когото властите в Скопие повдигнаха обвинение, че развял в двора на къщата си българския национален флаг. Въпросният г-н Каров, притежател освен всичко друго и на български паспорт, попадна под ударите на македонския закон, според който нямал право да вее немакедонски пряпорци. (Аз всеки божи ден гледам по телевизията червеното знаме с орела на страната Албания, развявано край университети, изборни пунктове и по градове и паланки в Македония, но съдиите спрямо тях очевидно страдат от особена, кокоша слепота, не ги виждат... Как кокошката да види орела?)

Нейсе, още един парадокс в изобилната на парадокси република, колебаеща се относно "държавнотворните" си етноси...

Не упреквам всъщност нито албанците, нито македонците за пируетите на собствените им национализми. Както казваше покойният ни поет Иван Динков -



"виновен народ няма"



През цялата световна история племената си мерят мечовете и други неща, завоювайки по-добро място под слънцето.

Работата е там, че винаги ми е правило впечатление колко обичат най-великите от великите сили етническите конфликти при малките. Тоест, не че ги обичат на думи - напротив - винаги зоват за мир. Но някак централите им потриват ръце, почват да пращат съветници, да не говорим че и с оръжие помагат, или поне си затварят очите, ако такова се праща.

Великите сили не щат да си мерят мечовете и други неща директно; прекалено рисковано им се вижда. Те го правят в такива местенца като Косово, Виетнам, Куба, Близкия изток...

Отде има толкова оръжие в Косово и в Македония, че дори в изборния ден



електоратът се разхожда с гранатомети, а?



Всъщност ако погледне човек от САЩ, нещата тук ще му се видят дребни, елементарни, ясни. На Балканите има само един демографски извънредно перспективен етнос. Той обаче нито има племенно славянско рамо, нито някакви псевдо или реално обединителни православни хоругви, благодарение на които да претендира за съюзи и подкрепа...

"Така че - този перспективен демографски народ ще ни е вечно благодарен и ще е наш форпост срещу други велики сили - дайте да го въоръжим и да надвием враговете му - по тази причина. Няма да въоръжаваме палестинците, я..."

Казвам, че великите обичат този ред на мисли. И като казах обич, се сетих как държавният секретар на САЩ Кондолиза Райс се срещна с група KISS в Швеция. Те пеят така:

I was made for lovin' you, babe...*

Ще повторя - великите най обичат малките да си мерят смешните мечове. Така малките хем си стоят смешни, хем не знаят откъде им идва поредната голяма порция обич.

------

*Създаден съм да те либя ... (англ.)